Йожен Сю - Скитникът евреин

Флорин потръпна. Неволна тревога сгърчи лицето й. Но като се сети, че не е време за съжаление, а за изпълнение на неумолимите заповеди на Родин, тя бързо затвори ковчежето и гардероба, излезе от стаята за обличане и отново се върна в спалнята.

След като поразгледа писалището я осени внезапна мисъл. Тя не се задоволи само с претърсване на чекмеджетата, а измъкна изцяло едно от тях с надеждата, че ще открие онова, което търсеше, но нищо не намери. Вторият й опит излезе по-успешен: тя откри една дебела тетрадка. Изненада се, защото разчиташе да попадне на нещо друго, но я отвори и бързо прелисти изписаните страници. След като ги попрегледа остана доволна и понечи да мушне ръкописа в джоба си, но след кратък размисъл го върна на предишното му място, подреди всичко както си беше, взе свещта и напусна отделението, без никой да я забележи. Беше пресметнала точно времето, защото знаеше, че Гърбавото ще се бави при госпожица Кардовил няколко часа.

На другия ден след тършуването на Флорин Гърбавото седеше само в стаята на едно кресло в ъгъла до камината, където гореше буен огън. Подът бе застлан с дебел килим. През пердетата на прозорците се виждаше зелената морава на една градина. Гробната тишина се нарушаваше от монотонното тракане на часовниковото махало и от пращенето на съчките в огъня. Отпуснала двете си ръце върху облегалките на креслото, Гърбавото се бе отдало на щастието, което никога не бе вкусвало тъй пълно, откакто се беше пренесло да живее в този дворец. Научена от дете да търпи ужасни лишения, тя намираше неописуемо удоволствие в това убежище, в изгледа на веселата градина и особено в мисълта, че добруването, на което се наслаждава, се дължи на предаността и енергичността й, доказани по време на тежките, но отлично издържани изпитания.

Една възрастна жена с кротко и миловидно лице, назначена по изричната воля на Адриана да служи на Гърбавото, влезе и му каза:

— Госпожице, дошъл е един младеж, който желае да говори с вас веднага по много бърза работа, казва се Агрикол Балдуин.

Като чу това има, Гърбавото извика от радост и изненада, изчерви се, стана и хукна към вратата, водеща към стаята, където се намираше Агрикол.

— Добро утро, Гърбаво! — каза ковачът и сърдечно прегърна нещастницата, чиито страни пламтяха от братската целувка.

— Ах, Боже мой! — извика момичето и загледа Агрикол със свито сърце. — Каква е тази черна превръзка на челото ти? Да не си ранен?

— Няма нищо. Не мисли за това. Ще ти кажа как се случи. Но първо трябва да ти съобщя някои важни неща.

— Щом е така, ела в стаята ми. Там ще бъдем сами — каза Гърбавото и тръгна пред Агрикол.

Въпреки огромната тревога, която бе изписана на лицето на Агрикол, той не успя да се сдържи и доволно се усмихна, когато влезе в стаята на Гърбавото и се oгледа наоколо.

— Радвам се за теб, Гърбаво. Искам винаги да живееш така. Познавам добре госпожица Кардовил, какво сърце, каква душа! Не можеш да си представиш. Вчера ми писа с благодарност за онова, което съм сторил за нея. Изпрати ми една съвсем обикновена златна карфица, която бих могъл да приема, защото тя твърди, че нямала друга стойност, освен тази, че навремето я носила майка й. Толкова се трогнах от деликатността на този подарък.

— Няма защо да се учудва човек на сърце като нейното — отвърна Гърбавото. — Но тази рана…

— Ей сега, Гърбаво, толкова неща имам да ти разказвам! Нека започнем от най-спешното, защото трябва да ми дадеш съвет за един много важен случай… Знаеш какво доверие имам в твоето чувствително сърце и здрав разсъдък. А след това ще поискам да ми направиш една услуга, голяма услуга — добави ковачът почти тържествено за изненада на Гърбавото. После продължи: — Но нека започнем с онова, което не се отнася лично до мен.

— Казвай по-бързо.

— Откакто майка ми замина с Гавриил за малката енория, която му дадоха, а баща ми се пренесе при маршал Симон и дъщерите му, аз, както знаеш отидох да живея във фабриката на господин Харди, в общежитията с другарите си. Тази сутрин… А, забравих да ти кажа, че от няколко дни господин Харди отново отсъствува по работа. Тази сутрин по време на обедната почивка, останах да поработя малко след биенето на звънеца. Когато се канех да изляза от фабриката и да отида в столовата, видях как една жена слиза от закритата си карета и влиза в двора. Тя бързо се отправи към мен. Забелязах, че е руса, макар воалът и да бе спуснат наполовина. Лицето й беше спокойно и хубаво, а облеклото — като на аристократка. Изненадах се от бледността и от разтревожения й, изплашен поглед и я попитах какво търси. „Господине, каза ми тя с треперящ глас, не работите ли в тази фабрика?“. „Да, госпожо.“ — „Господин Харди наистина ли се намира в опасност?“ Отговорих й, че господин Харди още не се е върнал от път. Тя се изненада и попита дали не си е дошъл снощи и не се е наранил много опасно на една от машините. Докато ме разпитваше устните на клетата жена трепереха, а очите й се напълниха със сълзи. Обясних й, че това не е истина, че господин Харди го няма и ще се върне утре или вдругиден, както ни съобщиха. Казах й също, че ако господин Харди беше ранен, едва ли щях да говоря толкова спокойно за него. Тя се зарадва и ми благодари толкова сърдечно, че аз се трогнах. Но изведнъж като че ли се засрами от постъпката си, дръпна надолу воала си, прекоси бързо двора и отново се качи в каретата, с която пристигна. Тогава си помислих, че тази жена вероятно живо се интересува от господин Харди и се е разтревожила от някакъв лъжлив слух.