Йожен Сю - Скитникът евреин

Адриана и Дагоберт стояха свели глави пред отчаяната скръб на този нещастен човек. Когато се наплака, той изправи храброто си лице, бяло като мрамор, избърса зачервените си очи, стана и рече на Адриана:

— Извинете, госпожице, не успях да потисна първото си вълнение. Позволете ми да се оттегля. Искам да разбера всички подробности от скъпия си приятел, който се е отделил от жена ми едва след смъртта й. Имайте добрината да ме заведете при децата ми, при моите клети сирачета… — и гласът му отново потрепери.

— Господин маршал — отвърна госпожица Кардовил, — преди малко все още очаквахме децата ви да дойдат тук, но за беда, надеждите ни останаха излъгани.

В първия момент Пиер Симон погледна Адриана, сякаш не я бе чул или разбрал и не отговори.

— Но бъдете спокоен — продължи хубавата девойка, — все още не бива да се отчайвате…

— Да се отчайвам ли? — повтори той машинално като поглеждаше ту към госпожица Кардовил, ту към Дагоберт. — Да се отчайвам ли? Боже мой, за какво да се отчайвам?

— Ще видите децата си, господин маршал — каза Адриана. — Вашето присъствие като техен баща ще спомогне да ги намерим много по-лесно и много по-бързо.

— Да ги намерим ли!? — извика Пиер Симон. — Дъщерите ми не са ли тук?

— Няма ги, господин маршал — съобщи най-после Адриана. — Отмъкнаха ги от ръцете на този чудесен човек, който ги доведе от далечна Русия, за да ги скрият в един манастир…

— Нещастник! — извика Пиер Симон и пристъпи към Дагоберт заплашително. — Ще отговаряш пред мен за всичко…

— Господине, не го обвинявайте! — намеси се госпожица Кардовил.

— Генерале — каза Дагоберт рязко, но с покорство — заслужавам вашия гняв. Грешката е моя. Налагаше ми се да отсъствувам от Париж и оставих децата на жена си. Нейният изповедник й завъртял ума и я убедил, че за дъщерите ви ще бъде по-добре, ако попаднат в манастира, вместо да седят у дома. Тя му повярвала и позволила да отведат момичетата. А сега в манастира казват, че не знаят къде се намират децата. Това е. Можете да правите с мен каквото пожелаете, аз ще мълча и ще търпя.

— Но това е ужасно! — извика Пиер Симон и с негодувание посочи Дагоберт. — Боже мой, на кого ли може да се довери човек щом той ми изневери!?

— Господин маршал, не го обвинявайте! — отново се намеси госпожица Кардовил. — Не му вярвайте, че той е виновен. Войникът изложи на опасност живота и честта си, за да изведе децата от манастира. И той не е единственият, който не успя. Току-що един съдебен чиновник, въпреки положението и властта, с които разполага, не можа да постигне нищо. И строгото му отношение към настоятелката, и щателното претърсване на манастира останаха напразни. До този момент бе невъзможно да се открият горките деца.

— А къде се намира този манастир? — попита маршал Симон с пребледняло от скръб и гняв лице. — Къде? Тези хора не знаят ли какво означава да отнемеш децата на един баща?

В този миг пред отворената врата застана Родин, хванал за ръце Роз и Бланш. Когато йезуитът чу гласа на маршала, потръпна от изненада. Дяволско задоволство се разля по зловещото му лице, защото той не очакваше да срещне толкова навреме Пиер Симон.

Госпожица Кардовил първа забеляза присъствието на Родин, втурна се към него и извика:

— Да, не съм се лъгала! Отново нашето провидение… Отново.

— Мили дечица — тихичко каза Родин на момичетата и им посочи Пиер Симон. — Ето баща ви.

— Господин маршал — възкликна Адриана, — това са децата ви. Ето ги!

Пиер Симон бързо се извърна, а двете му дъщери се хвърлиха в обятията му. Настъпи дълбока тишина, в която се чуваха само хлипания, прекъсвани от целувки и радостни възгласи.

— Вкусете щастието от доброто, което направихте! — каза госпожица Кардовил, бършейки очите си, на Родин, който стоеше прав на прага и се правеше, че наблюдава сцената с умиление.

Като видя, че Родин води децата, Дагоберт най-напред толкова се смая, че не можа да помръдне от мястото си. Но щом чу думите на Адриана, подтикнат от неизразима признателност, падна на колене пред йезуита, сключи ръце като за молитва и с несвойствен глас каза:

— Вие доведохте тези деца и ме спасихте от…

— Ах, господине, Бог да ви благослови — намеси се Гърбавото, увлечено от общия възторг.

— Скъпи приятели, не заслужавам всичко това — каза Родин, сякаш не бе в състояние да понесе всеобщата благодарност. — Наистина не заслужавам всичко това. Извинете ме пред маршала и му кажете, че за награда ми стига само неговото щастие.