Йожен Сю - Скитникът евреин

Маршал Симон не приличаше на себе си, когато влезе в стаята. Щом зърна Дагоберт, лицето му се озари от радост. Той се втурна към войника, протегна ръце и извика:

— Приятелю! Стари мой приятелю!

На искрената прегръдка Дагоберт отвърна с няма сърдечност. След това маршалът се освободи от ръцете му, втренчи в него насълзените си очи и каза със заекващ от вълнение глас и с потръпващи устни:

— Какво стана? Успя ли да пристигнеш на 13 февруари?

— Да, генерале, но всичко се отложи с четири месеца.

— А жена ми? А детето ми? Къде са те?

При този въпрос Дагоберт настръхна, сведе глава и занемя.

— Не са ли тук? — попита Пиер Симон повече изненадан, отколкото разтревожен. — У вас ми казаха, че нито жена ми, нито детето ми не са в дома ти, но мога да те намеря в тази къща и аз хукнах насам… Но и тук ги няма, нали?

— Генерале… — каза пребледнял Дагоберт, — генерале… — После избърса едрите капки студена пот, които се стичаха по челото му и не можа да продължи, защото гласът му се спря в пресъхналото гърло.

— Плашиш ме… — извика Пиер Симон, чертите му се изопнаха и той хвана войника за ръката.

В този момент Адриана пристъпи към него. На лицето й бяха изписани скръб и нежност. Като видя жестоката безизходица на Дагоберт, тя реши да му помогне и каза кротко на Пиер Симон:

— Господин маршал, аз съм госпожица Кардовил, роднина на вашите деца.

Пиер Симон енергично се обърна към нея и остана изумен от ослепителната красота на Адриана, както и от думите й. В смущението си той успя само да промърмори:

— Вие сте роднина на… моите деца?!

Маршалът наблегна на последните думи и изгледа Дагоберт с недоумение:

— Да, господин маршал, на вашите деца — каза забързано Адриана. — И любовта на тези прекрасни сестри близначки…

— Сестри близначки! — с радостен възторг я прекъсна Пиер Симон. — Две дъщери, вместо една! Колко ли е щастлива майка им — после се обърна към Адриана и добави: — Извинете, госпожице, че не съм много учтив. Не ви благодарих както трябва за онова, което ми съобщихте. Но вие разбирате, не съм се виждал с жена си от седемнадесет години. Идвам си и вместо да намеря две достойни за обич същества, заварвам три… За Бога, госпожице, искам да зная какво ви дължа. Вие сте наша роднина? Сигурно това е вашият дом? Жена ми и децата ми са тук, нали? Ако се боите, че ще им прилошее от ненадейното ми появяване, аз ще почакам. Но, моля ви, госпожице, сигурен съм, че добротата ви не отстъпва на вашата красота, смилете се над нетърпението ми. Подгответе бързо и трите да ме видят час по-скоро.

Съвсем разтревожен Дагоберт отбягваше погледа на маршала и трепереше като лист.

Адриана наведе очи и нищо не отговори. Сърцето й се късаше при мисълта, че трябва да нанесе тежкия удар на маршал Симон.

Маршалът страшно се изненада от това мълчание. Погледна Адриана и войника първо неспокойно, после уплашено и извика:

— Дагоберт, ти криеш нещо от мен…

— Генерале — отговори той шепнешком, — уверявам ви, че аз…, аз…

— Госпожице — не преставаше маршалът, — за Бога, говорете. От сърце ви моля, много съм притеснен… Първоначалните ми страхове отново ме обземат. Какво се е случило? Да не би да са болни? Да не би да са в опасност? Говорете, говорете!

— Господин маршал — каза Адриана, — дъщерите ви бяха малко неразположени след дългото пътуване, но не са толкова зле, че да се тревожи човек за здравето им.

— Боже мой, значи жена ми… Да, сигурно жена ми се намира в опасност.

— Смелост, господин маршал — каза госпожица Кардовил натъжено. — За беда ще трябва да търсите утеха само в любовта на двете си ангелчета, които ви остават.

— А майка им, майка им! Какво стана с нея? — извика сърцераздирателно Пиер Симон.

— Още на другия ден след смъртта й поех на път с двете сирачета — отговори войникът.

— Тя е мъртва! — изстена Пиер Симон отчаяно. — Мъртва.

В отговор на думите му се възцари гробно мълчание. От ненадейния удар маршалът залитна, подпря се на облегалката на един стол, падна и закри лицето си с ръце.

Известно време се чуваха само хлипове и плач, защото Пиер Симон безумно обичаше жена си не само по причините, които изброихме в началото на тази история. Като страдал дълго и жестоко човек, той, така да се каже, бе сключил странна спогодба със съдбата. Както всички нежни души, маршал Симон бе фаталист. След толкова години на страдания, той смяташе, че най-сетне има право да се надява на щастие и изобщо не се съмняваше, че след несгодите ще намери жена си и детето си — две същества, които ще го утешат и които съдбата му дължеше. Да ги открие за едно беше единственото и неизбежно условие за щастието, което маршалът очакваше. То нямаше да бъде пълно, ако жена му бе останала жива, а дъщерите му бяха мъртви. Според него нито тя можеше да замести децата му, нито те майка си. И това беше така, независимо дали можеше да се изтълкува като слабост или като ненаситност на сърцето. И ако разказваме за тези негови вътрешни противоречия, то е, защото следствията от непрекъснатата му болезнена скръб щяха да имат огромно влияние върху бъдещето на маршал Симон.