Йожен Сю - Скитникът евреин

И така, попуканите зидове, счупените и изгнили капаци на прозорците, полусрутеният покрив и растенията, увиващи се около прозорците, може би нямаше да имат толкова тъжен вид, какъвто имаше тази каменна къща, обкована в желязо и олово и запазена като някаква гробница.

Градината беше съвсем изоставена. Лятно време по нея растяха само бурени и храсти. Дърветата, оставени на самотек, се бяха разклонили във всички посоки и преплитаха клони. Няколко саморасли лози в началото се бяха увили около корените на дърветата, но бързо изпълзяха до върховете им. За да стигне човек от оградата до къщата, можеше да мине само по една пътека през тази гора, която бе направил пазачът и старателно я бе постлал с плочи, широки около десет стъпки. Друга една пътечка около оградата бяха направили няколко пиринейски кучета, чиято вярна порода бе опазила къщата сто и петдесет години.

Така изглеждаше къщата, в която трябваше да се съберат наследниците на рода Ренепон.

Нощта, която разделяше 12 февруари от 13, скоро щеше да свърши. След бурята настъпи тишина и дъждът престана. Небето бе ясно и обсипано със звезди. Луната хвърляше тъжна светлина върху това усамотено и безмълвно жилище, чийто праг толкова години не бе прекрачвал човешки крак.

Ясната светлина, която идеше от жилището на пазача, показваше, че евреинът Самуил още не си е легнал. Представете си една доста просторна стая, чиито стени от горе до долу бяха заети от стари орехови шкафове, почернели от времето. Две главни димяха в камината. На плочата отгоре стърчеше стар свещник с тънка свещ и щипки до него, а наблизо лежаха два пистолета и добре наточен ловджийски нож, чиято бронзова украсена дръжка бе направена през седемнадесети век. Тежка карабина бе облегната до една от колоните на камината. Четири стола без облегалки, стара дъбова ракла и маса с изкривени крака — това бе цялата покъщнина в стаята. На шкафовете висяха ключове от всякакъв размер. По формата им се виждаше, че са старовремска направа, на езичетата бяха поставени различни знаци. Вътрешността на старата ракла се премести с помощта на таен механизъм и се показа широка и дълбока желязна каса. През отворената вратичка се виждаше чудесната направа на една от онези флорентински брави от седемнадесети век, която по-добре от всяко съвременно изобретение можеше да противостои на отваряне. Освен това, благодарение на дебелата подплата от амиантова плоча, поставена доста в страни от стените на касата върху златни телове, в случай на пожар тя можеше да опази невредими нещата в нея.

Голяма кутия от чемширено дърво бе извадена от касата и поставена на един стол. В нея имаше много документи, подредени старателно и номерирани.

На светлината от една медена лампа старият пазач Самуил пишеше в малък дневник, а жена му Бетсабеа поглеждаше в една бележка и му диктуваше. Самуил тогава беше осемдесет и две годишен и въпреки възрастта, главата му бе покрита с гъста и щръкнала бяла коса. Той бе нисък, слаб и жилав. Жизнеността на движенията му показваше, че годините не бяха намалили енергията и пъргавостта му, макар че когато излизаше из махалата, нещо, което правеше рядко, той се стараеше да покаже, че се е вдетинил, както се бе изразил Родин пред отец д’Егрини. Една стара кафява домашна дълга риза стигаше до петите на стареца. Лицето му имаше чисти, източни еврейски черти. Цветът на лицето му бе едновременно червеникав и жълтеникав, носът му бе орлов, брадата рядка и къса, изпъкналата му челюст хвърляше сянка върху хлътналите и набръчкани бузи. Върху лицето му бяха изписани разум, хитрост и остроумие. Широкото му и изпъкнало чело показваше откровеността и твърдостта на Самуил. Зад проницателния му и кротък поглед се криеха черни и бляскави като на арабин очи.

Жена му Бетсабеа, петнадесет години по-млада от него, беше висока и цялата облечена в черно. Широка шапка от ленено сукно, която приличаше на почтена забрадка на холандските матрони, покриваше бледото й и строго лице, което някога беше изключително красиво и с библейски черти. Няколкото бръчки на челото, които се появяваха при постоянното свиване на веждите й показваха, че тази жена често е изпитвала тежестта на дълбоката тъга. Дори и сега тя личеше върху лицето на Бетсабеа. Погледът й бе неподвижен, главата й клюмнала над гърдите, в дясната ръка, отпусната на коленете, държеше малък бележник. В другата си ръка стискаше кичур коса с цвета на кехлибарената й огърлица. Кичурът бе в мъничка златна кутийка под стъклено капаче. Виждаше се и парченце плат, сгънато на четири, почти цялото покрито от тъмночервени петна, приличащи на отдавна засъхнала кръв.