Йожен Сю - Скитникът евреин

— А и помисли си, че за век и половина светлината се е появявала само няколко пъти. Между другото, има още един род, който се е посветил като нашия, от поколение на поколение да изпълнява едно благочестиво задължение…

— Какво е то? Днес може би всичко ще се изясни…

— Ето, че се съмна — каза Самуил, като че се събуди, — а преди осем часа трябва да се препише равносметката на касата и всичко да се сложи в ред. — Той посочи сандъчето. — Трябва да се предадат на онези, които имат права над тях.

— Прав си, Самуил. Този ден не е наш…, той е тържествен и ще бъде щастлив. О, ако можеше сега да има щастливи дни и за нас — изрече жално Бетсабеа, като си спомни за сина си.

— Бетсабеа — Самуил хвана ръката й, — поне ще изпитаме удоволствие от изпълнения дълг. Не се ли показа Бог милостив към нас, макар да ни подложи на изпитание със смъртта на сина ни? Не е ли милост, че три поколения от моя род успяха да започнат, да продължат и да довършат това велико дело?

— Да, Самуил — каза мило еврейката, — ще бъдеш спокоен, защото когато удари дванадесетият час, ще се освободиш от огромна отговорност. — И тя посочи ковчежето.

— Вярно е, — каза старецът — предпочитам това богатство да е в ръцете на стопаните, отколкото в моите. Затова за последен път ще прегледам сметките, ще ги сравня с моя дневник и с документите, които са в ръцете ти.

Бетсабеа поклати глава утвърдително. Самуил взе перото и започна внимателно да изчислява, а жена му се отдаде отново на тъжните спомени, които възбуди в нея датата, свързана със смъртта на сина й.

А сега нека изложим накратко обикновената, но и тъй романтична, чудесна история на тези сто и петдесет хиляди франка, които благодарение на умното и точно управление, се бяха умножили за век и половина и бяха достигнали огромната сума от четиридесет милиона, назована от отец д’Егрини, който поради непълните сведения и предвид на други обстоятелства и случайности, които сполетяваха с годините пазачите на тези запаси, го намираше за много голямо.

Тъй като историята на това богатство неизбежно е свързана с историята на Самуиловия род, който го управляваше от три поколения, ще споменем няколко думи и за него. Някъде към 1670 г. Марий Ренепон, дълго преди смъртта си, по време на едно пътуване в Португалия, благодарение на влиятелни посредници, успя да спаси живота на един евреин, когото инквизицията бе осъдила на изгаряне на клада по религиозни причини. Този евреин се казваше Исак Самуил и беше дядо на пазача на къщата на улица „Свети Франц“.

Великодушните хора често обичат своите облагодетелствувани поне толкова, колкото те обичат своите благодетели. Ренепон най-напред се убеди, че Исак, който в Лисабон бе незначителен банкер, е честен, работлив и трудолюбив, разумен, а след това, понеже имаше големи имоти във Франция, му предложи да ги управлява. Клеветите и недоверието, които винаги са преследвали евреите, по това време бяха много силни. Затова Исак се оказа двойно по-признателен за доверието на господин Ренепон. Той се съгласи и от този ден посвети целия си живот на онзи, който му спаси живота, повярва в честността му, макар да беше евреин, от народност, която изобщо и винаги подозират, презират и мразят. Господин Ренепон, много добър, умен и остроумен мъж, не се излъга в избора си. Преди да му отнемат богатствата, работите му се развиваха много добре, оставени в ръцете на Исак Самуил, който бе надарен с прекрасната способност за работа и той я използуваше изключително в полза на благодетеля си.

Започнаха преследванията срещу Ренепон, на когото правителството присвои имотите и богатството и ги предаде на преподобните отци от Исусовото общество — неговите предатели, направили това няколко дни преди смъртта му. Той се скри на едно място, което си бе избрал, за да се самоубие, повика Исак Самуил и му предаде сто и петдесет хиляди златни франка, последното от някогашното му богатство и задължи слугата си да увеличава тази сума с голяма лихва, със сложна лихва. Ако има син, на него да предаде задълженията, а ако няма, да намери някой честен роднина, за което ще получи прилично възнаграждение. Условието бе предаването на задълженията да продължи, докато измине век и половина. Освен това господин Ренепон помоли Исак, докато е жив да се грижи за къщата му на улица „Свети Франц“, в която може да живее безплатно и ако е възможно, да предаде това задължение и на потомството си.

Дори Исак Самуил да нямаше деца, духът на солидарност, който много пъти обединява еврейските родове помежду им, последната воля на господин Ренепон бе лесно изпълнима. Роднините на Исак щяха да се сдружат за благодарност към благодетеля му, и те, както и потомствата им, великодушно щяха да изпълняват наложеното на един от тях задължение. Няколко години след смъртта на Ренепон, на Исак се роди син. Този син, Ливи Самуил, се роди през 1689, но той нямаше потомство от първата си жена, затова се ожени повторно на шестдесет години и през 1750 най-накрая му се роди син — Давид Самуил, пазачът на къщата на улица „Свети Франц“, който през 1832, по време на този разказ, бе на осемдесет и две години и казваше, че ще живее дълго като баща си, който почина на деветдесет и три. Нека добавим, че синът му, за когото тъй много страдаше Бетсабеа, се роди през 1790 и почина от бой на двадесет и пет години.