Йожен Сю - Скитникът евреин

След разказа за този род става ясно, че дългият живот на тричленното Самуилово семейство, които последователно ставаха пазачи на зазиданата къща и по този начин свързваха седемнадесетия век с деветнадесетия, улесниха много изпълнението на последната воля на господин Ренепон, който ясно бе казал на дядото Самуил, че сумата, която оставя, може да се увеличава само с пет процента, тъй че потомците да получават това богатство, без да се свързва то със спекулации.

Едноверците на Самуил, първите изобретатели на полицата, които им послужиха в средните векове да пренасят тайно огромни количества от единия до другия край на света, да крият своето богатство и да го пазят от неприятелите; евреите, които почти сами търгуваха с полици дори до края на осемнадесети век, помогнаха много на тайните финансови операции на Самуиловци, които до към 1820 година станаха притежатели в най-богатите еврейски банки. Така днешният пазач на къщата на улица „Свети Франц“, без никой да разбере, от простата лихва и от полицата, успя да направи през времето на своето управление така, че сумата, заедно със сложната лихва, да стане неизчислима… Баща му, да не говорим за дядо му, в сравнение с него въртяха много по-малко пари. Искаше парите постоянно да се наместват, за да не става тъй, че да не носят лихва, но бяха нужни и големи финансови способности, за да се постигне подобен резултат, особено когато ставаше дума за петдесет милиона. Последният Самуил, който се учи от баща си, разви тази способност, както ще се разбере от следващата равносметка.

Няма нищо по-трогателно и благородно, достойно за уважение, от поведението на членовете на това еврейско семейство, които солидарни в задължението, което в знак на благодарност бе поел един от предците им, се посвещават толкова дълги години, безкористно, умно и честно, на увеличаването на едно чуждо богатство, от което не очакват никакъв дял и което трябва да предадат не само непокътнато, но и умножено на потомците на някогашния благодетел. Най-накрая няма по-достойно за уважение от взаимното доверие, когато става дума за един резултат след сто и петдесет години.

След като внимателно прочете списъка, Самуил каза на жена си:

— Сигурен съм, че не съм сгрешил в събирането. Съгласна ли си да сравним резултата с този, който е в документа. После ще прегледам и останалите документи в ковчежето, защото сутринта трябва да предам всичко на нотариуса, когато отворят завещанието.

— Започвай, аз ще следя — отвърна Бетсабеа.

Самуил зачете, като проверяваше какво е записал и в касата.

След като провери всичко и в ковчежето, каза гордо:

— Всичко е точно. На разположение на наследниците на рода Ренепон остава сумата двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет и пет хиляди франка.

— Не мога да повярвам! — възкликна Бетсабеа. — Знаех, че количеството е голямо, но не вярвах, че оставените преди сто и петдесет години сто и петдесет хиляди франка ще се превърнат в такова неизчислимо богатство!

— А са били само сто и петдесет хиляди… — каза гордо старецът. — Дядо ми, баща ми и аз винаги сме били точни в управлението на тези пари. Постъпвали сме разумно с избора на хора, при които сме оставяли парите по време на бунтове и търговски кризи. Това беше лесно, благодарение на връзките с едноверците ни от всички земи. Никога не сме си позволявали да дадем с лихва, по-висока от законната… Такива бяха заповедите на господин Ренепон, получени от дядо ми. Няма друго богатство с по-чист източник. Ако не бяхме безкористни и ако се възползувахме от някои благоприятни обстоятелства, цифрата двеста и дванадесет милиона можеше да бъде много по-голяма.

— Нима това е възможно?

— Няма нищо по-просто… Всеки знае, че за четиринадесет години един капитал се удвоява със сложна лихва по 5%. Сто и петдесет години са десет пъти по четиринадесет. Така първите сто и петдесет хиляди се удвоиха. През 1682 г. господин Ренепон повери на дядо ми 150 000 фр. Тази сума, дадена с лихвата, която ти казах, след четиринадесет години, през 1696 стана 300 000 фр. През 1710 се удвоиха и станаха 600 000 фр. Когато през 1719 г. почина дядо ми, сумата вече беше близо милион. През 1724 скочи на 1 200 000 фр., а през 1738 на 2 400 000 фр., през 1752 две години след раждането ми, на 4 800 000 фр., през 1766 — 9 600 000 фр., през 1780 на 19 200 000 фр. Дванадесет години след смъртта на баща ми, през 1794 на 38 400 000 фр., през 1808 стана 76 800 000 фр., през 1822 — 153 600 000 фр. и днес, заедно с лихвите за десет години трябваше да е най-малко 225 000 000. Но от загуби, неизплащания и неизбежните разноски, за които имам точна сметка, сумата е спаднала на 212 милиона и 175 000 франка в чекове, които се намират в тази каса.