Йожен Сю - Скитникът евреин

Но конят само разбърка храната, колкото да послуша господаря си и взе да гризе ръкава на Дагобертовия ямурлук.

— Какво ти е станало? Винаги си ял с удоволствие, а сега оставяш всичко непипнато — рече войникът обезпокоен, защото краят на пътуването му зависеше от силата и здравето на коня.

Изведнъж ужасен и страховит рев така изплаши Смешльо, че той скъса оглавника, прескочи яслата, затича се към отворената врата и избяга на двора. Дагоберт също потрепери от този див рев, който му обясни подплашването на коня. Съседният обор, в който се намираха животните на звероукротителя, беше отделен само от преградите, на които се подпираха яслите. Трите коня на Пророка изглежда бяха свикнали на подобни ревове, защото стояха съвсем спокойни.

— Сега разбрах — каза си войникът успокоен — Смешльо преди е чул този рев и се е уплашил. Ще го вържа в друг обор, той ще си изяде всичко и утре ще можем да тръгнем много рано.

Уплашеният кон след като потърча из двора, се върна при войника, щом той го извика. Дагоберт попита слугата дали има друг обор и той му посочи един, който беше удобен за Смешльо. Конят се успокои и дълго си игра с ямурлука на Дагоберт, който, след като затвори вратата на обора, отиде да вечеря, за да се върне бързо при сирачетата, които отдавна бе оставил сами.

Момичетата се бяха настанили в крайната сграда на гостилницата в малка и вехта стаичка с един прозорец, който гледаше към полето. Покъщнината в стаята, която се осветяваше само от една лампа, бе повече от оскъдна — в нея имаше легло без завивка, маса и два стола. На масата, близо до прозорчето, бе сложена торбата на Дагоберт.

Сърдитко, голямото червено сибирско куче, легнало до вратата, два пъти изръмжа и се обърна към прозореца, без да мръдне от мястото си.

Двете сестри бяха облечени в дълги бели ризи, закопчани на шията и на ръкавите. Те не носеха шапки. За да не се разроши през нощта, хубавата им кестенява коса бе препасана с широка лента. От бялото облекло и от белия венец около челата им лицата им изглеждаха още по-невинни. Сирачетата се смееха и си приказваха. Макар и от малки да бяха изпитали страдания, те бяха запазили свойствената за годините им веселост. Понякога си спомняха за майка си и се натъжаваха, но скръбта им не бе горчива — това бе по-скоро меланхолия, която те търсеха, за тях майка им, която обожаваха, не бе умряла, а само отсъствуваше.

В набожните работи те бяха невежи почти колкото Дагоберт, защото в пустинята, където бяха живели, нямаше нито църква, нито свещеник. Те вярваха само, че Бог е праведен и добър, милостив към майките, чиито деца остават сираци, и благодарение нему те винаги могат да ги виждат. Тази простодушна измама караше момичетата да вярват, ме майка им бди над тях. Това беше цялото богословие на Роз и Бланш.

Тази вечер двете сестри си говореха и чакаха Дагоберт. Разговорът беше важен за тях, защото от няколко дни те имаха една тайна. Голяма тайна, която разтупваше моминските им сърца, раздвижваше техните млади гърди, изчервяваше бузите им и караше големите им сини очи да се изпълват с безпокойство и блян.

Роз беше на края на леглото, ръцете й лежаха под главата, а Бланш, облегната върху лактите си, я гледаше и говореше:

— Вярваш ли, че и тази нощ ще дойде?

— Да, защото вчера ни обеща.

— Той е много добър и ще удържи на думата си.

— И е толкова хубав с тази дълга къдрава коса!

— И колко името му приляга на лицето му!

— А каква приятна усмивка и какъв сладък глас, когато каже: „Деца мои, благодарете на Бога, че ви е дал една душа. Каквото други търсят другаде, вие го намирате в себе си.“

— Защото двете ви сърца правят едно, добави той.

— Какво щастие за нас, сестро, да си спомняме думите му.

— Когато виждам как го слушаш, като че ли аз го слушам, огледало мое! — каза Роз усмихната и целуна сестра си по челото. — И когато той говори, очите ти… или по-добре очите ни, стават големи, устните ни се движат, все едно повтаряме в себе си всяка негова дума. И не е чудно, че помним всичко, което той ни е казал.

— То е толкова хубаво, толкова благородно, толкова великодушно!

— Докато говори, в нас се пораждат добри мисли, нали сестрице? Стига само винаги да си ги припомняме…

— Бъди спокойна, те ще останат в сърцето ни, както малките птички в гнездата на майките си.

— Знаеш ли, Роз, за нас е голямо щастие, че ни обича и двете.

— Не може да бъде другояче, защото имаме едно сърце.