Йожен Сю - Скитникът евреин

— Много се уплашихме — каза Роз.

— Сигурно. Но сега от прозореца може да ви духа — каза войникът. После взе от стола кожуха, закачи го на куката, а с полите му запуши доколкото можа счупеното.

— Благодарим ти, Дагоберт! Толкова си добър.

Едва тогава Роз забеляза бледото лице на войника.

— А на теб какво ти е? Защо си толкова бледен?

— Нищо ми няма — отговори войникът неуверено, защото не можеше да лъже. После измисли как да прикрие вълнението си. — Безпокои ме вашият страх, защото вината е моя…

— Твоя?

— Ако не се бях забавил толкова на вечеря, щях да съм тук, когато се е счупил прозорецът и нямаше да се уплашите. А сега, деца, имаме да говорим — каза Дагоберт, взе стол и седна близо до двете сестри. — Спи ли ви се?

— И ние трябва нещо да ти кажем — отвърна Роз, след като погледна сестра си и получи съгласието й. — Една тайна.

— Тайна ли?

— Да. Но трябва да знаеш, че тя е твърде важна — добави Роз сериозно.

— Една тайна и за двете ни — обади се Бланш.

— Няма съмнение, защото вие сте, както се казва, две глави под една шапка.

— Не може да е другояче, след като покриваш с качулката на ямурлука си и двете ни глави.

— Я ги виж ти, шегобийките. Не може да ви надприказва човек. Казвайте сега тайната.

— Казвай, сестро — рече Бланш.

— Не, госпожице. На теб се пада, защото днес ти си по-голямата.

— Най-напред, скъпи Дагоберт — каза Роз глезено — ние ще ти кажем тайните си, но ти трябва да ни обещаеш, че няма да ни се караш.

— Добре — отговори важно Дагоберт — Защо трябва да ви се карам?

— Защото трябваше по-рано да ти признаем.

— Ако сте имали право да криете — добре, а ако не — миналото-минало. Казвайте вече, слушам с четири уши.

Поуспокоени, сестрите се усмихнаха, а Роз започна.

— Представи си, Дагоберт, че две нощи подред ни посещава един гост.

— Посещава! — войникът подскочи като попарен от стола си.

— Да, посещава ни един прелестен гост. Прелестен, защото е рус.

— Как така… рус… — задави се Дагоберт.

— Рус, със сини очи. И ето толкова дълги коси — Роз се опита да покаже с върха на десния си показалец средата на показалеца на лявата ръка.

— А да не са дълги ей толкова! — извика старият войник и посочи ръката до лакътя си. — Рус човек със сини очи, какво ще рече това, госпожици? — Лицето му придоби строго изражение и той стана още повече нервен.

— Видя ли, Дагоберт, че веднага започваш да ни се караш! Още в самото начало.

— В самото начало! Значи има продължение и край?

— Край? Ние се надяваме, че няма — каза весело Роз.

Дагоберт наблюдаваше внимателно и двете и се мъчеше да разбере загадката, но като видя оживените им лица разбра, че нямаше да са толкова весели, ако нещо тежи на съвестта им, и каза:

— Радвайте се, деца мои. Обичам да ви виждам засмени. — Но като размисли, че не трябва да реагира така на изповедта им, добави сериозно: — Да, госпожици, обичам да сте засмени, но не когато посрещате руси гости със сини очи. По-добре кажете, че съм луд, като ви слушам да ми разказвате такива неща. Вие подигравате ли се с мен?

— Това, което казваме, е истина… Цялата истина…

— Ти знаеш, че никога не сме те лъгали — добави Роз.

— Наистина — отвърна войникът. — Но кога идва този гост, нали спя пред вратата ви! Сърдитко спи под прозореца, така че никакви сини очи, никаква руса коса не може да влезе, а ако се опита, двамата със Сърдитко, които имаме остър слух, щяхме да ги посрещнем, както си знаем. Но, деца, моля ви, не се шегувайте, а обяснете…

Двете сестри, като видяха безпокойството на Дагоберт, се спогледаха и като не искаха да злоупотребяват с добрината му, Роз улови с малката си ръка коравата и широка длан на войника, и рече:

— Не се измъчвай. Сега ще ти разкажем за посещенията на нашия приятел Гавриил.

— Пак ли ще ме занасяте? И име ли има?

— Разбира се, че има. Гавриил…

— Какво красиво име, нали, Дагоберт? Ох, когато видиш нашия красив Гавриил и ти ще го обикнеш!

— Да обикна вашия хубав Гавриил? — възкликна старият войник, като поклати глава. — Ще видим. Но най-напред трябва да зная… — изведнъж той млъкна и добави. — Чудно нещо, това име ми припомня…

— Какво, Дагоберт?

— Преди петнадесет години, в последното писмо от жена ми, което ми донесе вашият баща от Франция, тя ми съобщаваше, че макар и бедна, макар и да държи в ръцете си нашия малък Агрикол и да се грижи за него, тя прибрала едно захвърлено момче с ангелско лице, което се казвало Гавриил… Преди известно време отново получих известие за него…