Йожен Сю - Скитникът евреин

— Как ще обича Роз, без да обича Бланш?

— Какво щеше да стане с другата, изоставената!

— А после нямаше да знае коя да избере…

— Ние толкова си приличаме, че…

— И за да не се чуди — каза Роз усмихнато — той ни е избрал и двете.

— Така не е ли по-добре? Той самичък обича нас, ние двете обичаме него. Дано да го видим и в Париж…

— Особено в Париж… Колко хубаво ще бъде ако е с нас и с Дагоберт в този голям град. Ах, Бланш, колко хубаво ще бъде!

— Париж ли? Той трябва да е като златен…

— В такъв град всички трябва да са щастливи. Щом е толкова красив…

— Само че ние, сирачетата, ще посмеем ли да влезем в него? Как ще ни посрещнат?

— Да…, но нали всички са щастливи, значи там всички трябва да са добри.

— И ще ни обичат?

— А след това ще бъдем с нашия приятел с русата коса и сините очи.

— Той не ни каза нищо за Париж…

— Не се е сетил. Тази нощ ще трябва да го попитаме за това.

— Ако е съгласен да говори, защото, както знаеш, често обича да ни гледа и да мълчи.

— Да. И тогава погледът му ми припомня погледа на нашата майка.

— Колко ли ще е щастлива от това, което ни се случва. Защото тя ни гледа!

— Ако ни обичат толкова силно, то без съмнение, ние го заслужаваме.

— Колко си славолюбива — каза Бланш, докато галеше косите на сестра си, паднали върху челото й.

— Как мислиш, не трябва ли да разкажем всичко на Дагоберт? — попита Роз след кратко мълчание. — Ние му казваме всичко, както казвахме и на мама. Защо да крием от него?

— Особено такова голямо щастие…

В това време кучето пак изръмжа глухо.

— Сърдитко, ела тук! — рече Бланш.

Кучето се изправи, изръмжа още веднъж, приближи и сложи върху леглото умната си голяма глава, като от време на време поглеждаше към прозореца.

— Защо лаеш, Сърдитко? — Бланш шеговито дръпна ухото му.

— Винаги е неспокоен, когато го няма Дагоберт. Струва ми се, че Дагоберт много закъсня и не дойде да ни каже лека нощ.

— Дагоберт е много добър, винаги се грижи за нас. Ние ставаме лениви, а той за всичко си блъска главата.

— Какво нещастие, че не сме богати, за да може той да си почине!

— Ние винаги ще си останем бедни сирачета, сестрице.

— А този медальон?

— Ако нямахме тази надежда, щяхме ли да предприемем такова дълго пътуване.

— Дагоберт обеща тази вечер да ни разкаже всичко…

Тя не можа да продължи, защото в този момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета. Момичетата изпищяха от страх, а кучето се спусна към прозореца и започна яростно да лае.

— Божичко! Какво ли е това? — пошепнаха двете. — А и Дагоберт още го няма.

Изведнъж Роз се вкопчи в Бланш и изпищя:

— Слушай! Някой се качва по стълбата. Не е Дагоберт, чуваш ли колко са тежки тези стъпки. Сърдитко, бързо ела тук да ни пазиш!

Дъските в малкото коридорче пред вратата скърцаха силно под тежките стъпки. След малко нещо тежко се строполи пред нея и я разклати. Двете момичета, вцепенени от страх, се спогледаха, когато вратата се отвори и се показа Дагоберт.

— Какво ви е? От какво сте уплашени? — попита войникът.

— Да знаеш какво се случи преди малко, а и не познахме стъпките ти. Сториха ни се много тежки…

— Ех, страхливки, ами че аз не мога да се изкачвам по стълбите като петнайсетгодишно момче. Освен това носех на гърба си и сламеника, който хвърлих пред вратата ви, за да си легна, както правя винаги.

През всичкото това време кучето лаеше срещу прозореца.

— Защо Сърдитко лае така? — попита войникът.

— Не знаем. Преди малко се счупи стъклото на прозореца.

Дагоберт отвори прозореца, надвеси се навън, но не видя нищо, освен мрачната нощ и освен пищенето на вятъра чу нищо друго.

— Сърдитко, — каза той на кучето и му посочи прозореца — Хайде, старче, скочи и търси.

Доброто куче веднага изскочи през прозореца, който бе само на осем стъпки над земята. Дагоберт се показа отново и започна да насъсква кучето с глас и с ръце:

— Търси, старче, търси. Ако има някой, хвърли се отгоре му. Зъбите ти са добри, не го оставяй, докато не слезна долу. — Обърна се към момичетата, които неспокойно следяха движенията му, и попита: — Не забелязахте ли как се счупи прозорецът?

— Не, Дагоберт. Както си говорихме, чухме трясък и стъклата се пръснаха в стаята. Стори ми се — добави Роз — че някакъв похлупак се блъсна изведнъж в прозореца.

Дагоберт разгледа внимателно решетката и забеляза само дълга и подвижна кука за затваряне отвътре.

— Вятърът е силен — каза той. — Вятърът е блъснал похлупака и тази кука е строшила стъклата. Кой друг би имал полза. Успокойте се сега.