Йожен Сю - Скитникът евреин

Един стар слуга отвори двете крила на вратата и съобщи, че е пристигнал отец д’Егрини.

— Когато госпожица Кардовил се появи — каза княгинята на госпожа Гривоа — ще я помолиш да изчака малко.

— Добре — отвърна тя и излезе заедно със слугата.

Госпожа Сен-Дизие и отец д’Егрини останаха сами.

Абат д’Егрини беше лицето, което вече видяхме на улица „Milieu des Ursins“, откъдето преди три месеца бе тръгнал за Рим. Маркизът, както винаги, бе облечен в черно. Той не носеше расо. Черният редингот и жилетката, пристегната в талията, подчертаваха стройната му фигура. Под черните му кашмирени панталони се виждаха краката му, обути в лъснати обувки. Тонзурата му почти не личеше сред плешивината на темето му. По нищо не личеше, че е свещеник. Вратовръзката му бе вързана по войнишки, което подсказваше, че този абат-маркиз, прочутият проповедник, един от най-влиятелните и дейни ръководители на Обществото, след като се сражава с русите срещу Франция, по време на реставрацията, командуваше един хусарски полк.

Маркизът току-що бе пристигнал, а с княгинята не се бе виждал от деня, в който умря майка му в едно имение на госпожа Сен-Дизие близо до Дюнкерк. Покойната маркиза вдовица д’Егрини напразно очакваше сина си в последния си час. Отец д’Егрини бе принуден да пожертвува и най-свещените си чувства, защото пристигна заповед незабавно да тръгне за Рим. Той прие заповедта с колебание, което Родин забеляза. Единственото чисто чувство, което никога не изгуби в живота си д’Егрини, бе любовта към майка си.

Когато слугата и госпожа Гривоа се оттеглиха, маркизът се приближи до княгинята, протегна ръка и каза развълнувано.

— Ермин, нищо ли не скрихте от мен в писмата си? Сигурно мама ме е проклела в последния си час…

— Не, Фредерик, не! Успокойте се. Тя искаше да бъдете до нея и докато бълнуваше, непрекъснато викаше вашето име.

— Майчиното чувство й е подсказвало, че с присъствието си ще й помогна да оживее.

— Оставете тъжните спомени. Нищо не може да се върне.

— Повторете ми, че тя не е страдала от моето отсъствие. Не се ли досети, че висши задължения са ме изпратили другаде?

— Не, уверявам ви! Когато изпадна в безсъзнание, пристигането ви стана още по-безполезно. Всичко, което ви писах, е истина. Успокойте се.

— Съвестта ми трябва да е спокойна, защото аз пренебрегнах майка си, за да изпълня дълга си. Колкото и да се старах, не успях да се откажа от майка си, както ни заповядват тези страшни думи: „Който не мрази баща си и майка си, дори и душата си, не може да бъде мой ученик 9.“

— Няма съмнение, Фредерик, че това е трудно, но пък в замяна получаваш влияние и власт!

— Да — отвърна след кратко мълчание маркизът. — Какво ли не жертвува човек, за да владее дори онези, които царуват. От пътуването до Рим разбрах нови неща за нашата страшна власт. Защото именно оттам владеем света, най-хубавата и най-голямата част на света, било по навик, по предание или по вяра. Именно оттам е любопитно да се наблюдава правилното действие на хилядите оръдия, които се подчиняват на волята на нашето Общество… Каква сила имаме! Винаги съм се чудил как един човек, преди да стане наш, мисли, иска, вярва, действува според волята си, а когато дойде при нас, само за няколко месеца от него остава само тялото. Умът, съвестта, свободната воля, всичко замръзва от навика на послушанието, от изпълнението на тайнствените упражнения, които смазват и убиват свободната и самостоятелна мисъл. Тогава в тия тела без душа, студени като трупове, ние вдъхваме душата на нашето Общество и те тръгват, вървят, изпълняват, но без да напускат кръга. По този начин те стават част от великото тяло, чиято воля изпълняват. Но те са като ръката, която действува, без да разбира мисълта, която я управлява. Така и те не знаят плановете на тялото.

Докато говореше, върху лицето на маркиз д’Егрини се появи гордо изражение.

— Да, това наистина е голяма сила — каза княгинята. — Тя е още по-страшна, защото действува тайно върху ума и съвестта на човека.

— Аз командувах великолепен полк — продължи маркизът. — Униформите на моите хусари бяха прекрасни. Често пъти сутрин, на някое широко поле за маневри, огряно от лятното слънце, съм изпитвал естественото удоволствие от командуването. Когато се разпоредях, конниците се раздвижваха, звучаха тръбите, развяваха се перата, сабите святкаха, а офицерите се втурваха, за да изпълнят заповедите ми. Всички слушат моята дума, гледат моите жестове. Тогава се чувствувах силен, защото можех да ги командувам, както обуздавам коня си. Сега, въпреки неблагоприятните времена, аз, който съм участвувал в толкова сражения, мога да кажа, че в този час се чувствувам сто пъти по-деен, по-силен и по-смел, начело на тази черна и няма армия, която мисли, желае, движи се и прави онова, което кажа аз. Ако й дам знак, тя ще се пръсне по цялото земно кълбо или ще се промъкне в семейството, като изповяда жената и възпита децата. Ще се промъкне в семейството чрез изповядване на умиращите. Ще стигне до престола чрез неспокойната съвест на лекомисления цар. И най-накрая…, ще стигне и до светия Отец, това живо въплъщение на Бога, чрез услугите, които му правим или му искаме. Това тайнство се простира от раждането до смъртта, от бедната къща на работника до царския престол, а от него и до светото седалище на Божия наместник. Подобна власт не е ли в състояние да запали или да задоволи и най-голямото славолюбие? Какво друго на света може да ми донесе такова удоволствие? Не трябва ли да презирам предишния лекомислен живот, който ни донесе толкова неприятели? Спомняте ли си понякога за онзи живот, Ермин? — довърши д’Егрини с усмивка.