Йожен Сю - Скитникът евреин

— Много точно се изразихте, Фредерик! — започна княгинята. — Човек си спомня за миналото с презрение. И аз като вас често сравнявам миналото със сегашното и съм доволна, че послушах съветите ви. Ако сега не съм за жалене и за смях, както най-често се случва с жена, която е била красавица и е имала много любовници преди да застарее, дължа го на вас. Какво ли щях да правя иначе? Щях да се мъча да задържа тези грубияни, които търсят жените, докато задоволят страстите си. Или щях, ако ми бяха останали средства, да посрещам в къщата си влюбените, които ще идват, само за да бъдат известно време заедно… Каква глупост е да каниш такива хора, които гледат на блясъка, с който си ги оградил като на твое задължение, докато те се веселят и безочливо задоволяват страстите си.

Княгинята говореше така, но върху лицето й се появяваше завист, противно на волята и на съжалението й.

— Благодарение на вас, Фредерик, се откъснах от този свят, който скоро щеше да ме изостави. Мен, която толкова години съм била негов кумир и негова царица. Аз промених света… Вместо да бъда заобиколена от разсеяни и лекомислени хора, се намерих сред други — забележителни, всесилни, повечето от които управляват държави. Аз ги приех, както и те ме приеха. Едва тогава изпитах щастието, към което винаги съм се стремяла. Имам влияние и участвувам в решаването на най-важните световни въпроси. Научих много тайни. Мога да унищожа всички, които ми се присмеят или ме намразят. Можах да се издигна много по-високо, отколкото очакваха всички, които ми служеха, уважаваха ме и ме слушаха.

— Само с няколко думи, Ермин, вие казахте онова, което винаги ще бъде ваша сила. Като събираме последователи… „Да намерим начин сами да удовлетворим любовта и омразата си и да спечелим чрез послушание към висшестоящите в Обществото своята част от тайното владение на останалия свят…“ Мнозина ни смятат за победени — каза презрително д’Егрини — а ние сме родени преди всичко за борба, от нея черпим нови сили за действие. Времената сега са лоши, но ще станат по-добри. Както знаете, само след няколко дни, на 13 февруари, ще разполагаме с голяма възможност, за да възстановим поотслабналото си влияние.

— Говорите за медальоните, нали?

— Затова бързах, за да стигна преди важното събитие.

— Научихте ли за нещастието, което без малко щеше да провали трудно скроените ни планове?

— Да. Веднага щом пристигнах, се срещнах с Родин.

— Какво ви каза той?

— За пристигането на индиеца и дъщерите на генерал Симон в замъка Кардовил след корабокрушението, което ги изхвърли на Пикардийското крайбрежие. А мислехме, че момичетата са в Лайпциг, индиецът на Ява, бяхме взели всички възможни мерки… Наистина — въздъхна маркизът — като че ли някаква невидима сила винаги закриля този род.

— За щастие Родин е съобразителен — каза княгинята — Той дойде снощи и говорихме дълго.

— Резултатът от разговора е отличен. Войникът ще бъде отстранен за два дни. Съобщихме на жената на изповедника, а останалото ще се случи от само себе си. От утре няма да се страхуваме от момичетата. Остава индиецът. Но той е в Кардовил, ранен е тежко, имаме време…

— Това не е всичко — каза княгинята. — Освен внучката ми, още двама души не трябва да са в Париж на 13 февруари.

— Да, господин Харди. Най-близкият му приятел е наш човек и чрез него ще го отпратим на юг, откъдето не може да се върне за по-малко от месец. Колкото до онзи работник и нехранимайко, Голчо… Той едва ли ще ни създаде грижи. Не бива да забравяме и Гавриил. В него е цялата ни надежда. Няма да го оставим на мира до определения ден. Този път можем да успеем повече от всеки друг път. За нас това е въпрос на живот и смърт. На връщане спрях във Форли и се видях с дук Орбано. Неговото влияние над царя е безгранично, възможно е да се споразумеем с дука.

— И какво?

— Орбано се наема и аз знам, че може да го направи, да ни осигури законно съществуване, в държавите на господаря му с изключително право ние да възпитаваме младежта. За две-три години можем да пуснем такива корени, че и дук Орбано ще потърси помощта ни. Но сега той поставя едно условие.

— И какво е то?

— Пет милиона в брой и по сто хиляди франка всяка година.

— Но това е много!

— Но то е и малко като си помислим, че стъпвайки в тази държава, ние ще си възвърнем тези пари. Освен това те са една осма от онова, което ще си осигури Обществото от медальоните, ако работата приключи успешно…

— Да, близо четиридесет милиона… — каза княгинята замислено.