Паоло Джордано: Самотата на простите числа

Почувства, че нещо се разрешава като края на дълго очакване, усещаше го в крайниците си, дори в болния крак, който никога не долавяше нищо.

Дойде й съвсем естествено да се изправи. Не се запита дали е редно или не, дали наистина има право. Беше само време, което изтичаше и влачеше след себе си друго време. Съществуваха единствено тези очевидни неща, които не знаеха нищо за бъдещето и за миналото.

Наведе се над Матия и го целуна по устата. Не се страхуваше да го събуди, целуна го, както се целува буден човек, като се спираше върху затворените му устни, притискайки ги, сякаш за да остави знак върху тях. Той трепна, но не отвори очи. Отвори устни и отвърна на целувката й. Беше буден.

Беше различно от първия път. Мускулите на лицата им сега бяха по-силни, по-съзнателни и търсеха агресивността, присъща на вече зрели мъж и жена. Аличе остана наведена над него, без да се качи на дивана, като че ли беше забравила за останалата част на тялото си.

Целувката продължи дълго, цели минути, предостатъчно време, за да намери реалността пролука между слепените им устни и да се пъхне вътре, като принуди и двамата да анализират онова, което се случва.

Разделиха се. Матия се усмихна бързо, автоматично, а Аличе поднесе пръст към влажните си устни, все едно да се увери, че се е случило наистина. Трябваше да се вземе решение и то трябваше да бъде взето, без да се говори. Погледнаха се един след друг, но вече бяха загубили синхрона и очите им не се срещнаха.

Матия стана неуверено.

— Отивам за момент… — каза, посочвайки коридора.

— Разбира се. Вратата в дъното.

Той излезе от стаята. Още беше с обувките си и изглеждаше, че шумът от крачките му се разнася изпод земята.

Заключи се в банята. Опря ръце на умивалника. Чувстваше се зашеметен, замаян. Там, където се беше ударил, забелязваше малка подутина, която бавно се уголемяваше.

Отвори крана и постави дланите си под студената вода. Така правеше баща му, когато искаше да спре кръвта, която течеше от ръцете му. Беше мисъл без болка, като мисъл за това да заспиш или да дишаш. Сестра му беше отвлечена от течението, беше се разтворила бавно в реката и чрез водата се бе върнала вътре в него. Молекулите й бяха разпръснати в тялото му.

Почувства, че кръвообращението му се активира отново. Сега трябваше да помисли за тази целувка и за това какво беше дошъл да търси тук след цялото изминало време. Защо се беше приготвил да поеме устните на Аличе и защо после почувства нужда да се отдели от нея и да се скрие тук.

Тя беше в другата стая и го чакаше. Отделяха ги две редици тухли, няколко сантиметра мазилка и девет години мълчание.

Истината беше, че още веднъж тя бе действала вместо него, принудила го бе да се върне, при положение че той самият винаги бе искал да го направи. Драсна му два реда, каза му: „Ела тук“, и той подскочи като задвижен от пружина. Едно писмо ги събра така, както едно друго писмо ги беше разделило.

Матия знаеше какво трябва да направи. Трябваше да отиде там и да седне отново на онзи диван, да хване ръката й и да й каже, че не е трябвало да заминава. Трябваше да я целуне пак и после пак, докато привикнат към този жест дотолкова, че да не могат без него. Случваше се във филмите и се случваше в действителността всеки ден. Хората си взимаха това, което искат, вкопчваха се в съвпаденията, онези малкото, и продължаваха напред.

Трябваше да каже на Аличе: „Тук съм“, или да си тръгне, да вземе първия полет и да изчезне отново, да се върне на мястото, в което бе живял с колебание през всичките тези години.

Вече знаеше — решенията се взимат за няколко секунди и се изплащат през останалото време. Случи се с Микела и после с Аличе, и сега отново. Този път ги разпознаваше: секундите бяха там и той нямаше да сбърка пак.

Затвори пръстите си под струята. Събра малко вода и си я плисна на очите. Без да гледа, все още наведен над умивалника, протегна ръка, за да вземе кърпа. Притисна я върху лицето си и после я отдалечи. В огледалото видя едно по-тъмно петно в другия й край. Обърна кърпата. Бяха избродираните инициали ФР, разположени на няколко сантиметра от ъгъла, симетрично спрямо бисектрисата.

Матия се обърна и намери друга кърпа, същата. На същото място бяха избродирани буквите АДР.

Огледа се наоколо по-внимателно. В чашата, чийто ръб беше покрит с варовик, имаше само една четка за зъби, а отстрани едно кошче, пълно с нахвърляни безразборно неща: кремове, червен ластик, четка с останали по нея косми и две ножички за нокти. Върху поставката под огледалото беше подпряна самобръсначка, миниатюрни парченца тъмни косми все още стояха закачени в острието.