Паоло Джордано: Самотата на простите числа

— Бързо дойде — каза Аличе.

— Писмото ти пристигна вчера сутринта.

— Значи не е чак толкова далеч онова място.

Матия наведе глава. Аличе взе дясната му ръка и разтвори дланта му. Той не се възпротиви, защото с нея не трябваше да се срамува от белезите си.

Имаше нови, можеха да се разпознаят като по-тъмни следи сред светлата мрежа на старите. Никой не изглеждаше много пресен, с изключение на един кръгъл ореол, подобен на изгаряне. Аличе прекара върха на показалеца си по него и той едва усети докосването й през всички онези слоеве загрубяла кожа. Остави я да гледа спокойно, защото ръката му разказваше много повече от това, което той можеше да каже на глас.

— Изглеждаше важно — каза Матия.

— Всъщност е.

Той се обърна и я погледна, за да я помоли да продължи.

— Не още — каза Аличе. — Първо да се махнем оттук.

Матия стана пръв, после й подаде ръка да й помогне, както беше правил винаги. Тръгнаха по улицата. Беше трудно да говорят и мислят едновременно, все едно, че двете действия се унищожаваха взаимно.

— Тук — каза Аличе.

Дезактивира алармата на един тъмнозелен джип и Матия си помисли, че е твърде голям за нея.

— Ти ли ще караш? — попита игриво Аличе.

— Не, не умея.

— Шегуваш ли се?

Той сви рамене. Погледнаха се над покрива на колата. Слънцето искреше между тях.

— Там не ми трябва — оправда се той.

Аличе потупа замислено брадичката си с ключа.

— Тогава знам къде трябва да отидем — каза със същия блясък в очите, с който известяваше своите идеи като момиченце.

Качиха се в колата. В жабката нямаше нищо друго, освен два диска, поставени един върху друг с лицевата страна към Матия: „Картини от една изложба“ на Мусоргски и „Сонати“ на Шуберт.

— Отдала си се на класическа музика?

Аличе хвърли бегъл поглед към дисковете. Сбърчи нос.

— Как не. Тези са негови. Мен само ме приспиват.

Матия се преви под колана, който драскаше рамото му, защото беше регулиран за по-нисък човек — вероятно за Аличе, когато седеше там, докато шофираше мъжът й и заедно слушаха класическа музика. Помъчи се да си го представи, после се разсея от надписа върху огледалото за обратно виждане: „Objects in the mirror are closer than they appear“ 13 13 Objects in the mirror are closer than they appear (англ.) — Обектите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. — Б.пр. .

— Фабио, нали? — попита.

Знаеше вече отговора, но искаше да развърже този възел, да стопи това присъствие, мълчаливо и заемащо много място. Струваше му се, че Фабио ги изучава от задната седалка. Съзнаваше, че иначе разговорът между тях ще спре като лодка, заседнала на скалите.

Аличе кимна, сякаш й костваше усилие да говори. Ако му разкажеше всичко — за детето, за кавгата и за ориза, който още си стоеше по ъглите на кухнята, той щеше да реши, че заради това го е извикала. Нямаше вече да повярва на историята с Микела, щеше да си мисли за нея като за жена, изживяваща криза със съпруга си, жена, която се опитва да поднови старите връзки, за да се чувства по-малко сама. За миг се запита дали не е наистина така.

— Имате ли деца?

— Не, нито едно.

— Но защо…

— Остави — прекъсна го Аличе.

Матия млъкна, но не се извини.

— А ти? — каза тя след малко.

Колебаеше се да го пита от страх от отговора. После гласът й сам излезе и тя почти се учуди.

— Не — отговори Матия.

— Нямаш деца?

— Не, нямам… — идваше му да добави „нито едно“. — Не съм женен.

Аличе кимна.

— Продължаваш да се правиш на важен значи — обобщи, като се обърна да му се усмихне.

Матия поклати смутено глава — разбра какво имаше предвид тя.

Бяха стигнали до обширен празен паркинг в зоната на автопарка, където в големите панелни блокове, подредени един до друг, не живееше никой. Три купчини дървени пейки, увити в целофан, бяха подпрени на сива стена, отстрани на спусната ролетка. По-горе, над покрива имаше неонов надпис, който нощем сигурно блестеше с ярка оранжева светлина.

Аличе спря колата в центъра на паркинга и загаси мотора.

— Твой ред е — каза, като отвори вратата.

— Какво?

— Сега ти ще караш.

— Не, не — отдръпна се Матия.

Тя се взря внимателно в него с притворени очи и присвити устни, като че ли чак сега усещаше отново някакво привличане, за което беше забравила.

— В крайна сметка не си се променил толкова — заяви.

Не беше укор, по-скоро израз на облекчение.

— Нито ти — отговори й той.

Сви рамене.

— Е, добре, да опитаме.

Аличе се засмя. Слязоха, за да си сменят местата, и Матия тръгна прекалено отпуснато, за да демонстрира своето примирение. За първи път се озоваваха всеки в ролята на другия, всеки в ролята, която смята за правилна.