Паоло Джордано: Самотата на простите числа

— Няма ти нищо — успокои го, докосвайки челото му.

Той затвори очи и кимна. Съсредоточи се, за да не заплаче.

— Сега ще отидем вкъщи и ще си полегнеш малко — обясни тя, все едно че „вкъщи“ означаваше тяхната обща къща.

— Трябва да се върна при нашите — възрази Матия не много убедително.

— Ще те закарам после. Сега трябва да си починеш.

— Трябва…

— Мълчи.

Слязоха от колата, за да си разменят местата. Тъмнината беше обхванала цялото небе, с изключение на една тънка лента покрай хоризонта, която не служеше за нищо.

По пътя не размениха повече нито дума. Матия държеше главата си с дясната ръка. Покриваше очи и притискаше слепоочията си с палеца и средния пръст. Четеше и препрочиташе надписа върху огледалото. Objects in the mirror are closer than they appear. Мислеше за статията, която беше оставил на Алберто да пише. Сигурно щеше да я обърка, трябваше да се върне колкото се може по бързо. Освен това имаше да подготвя лекции, а и апартаментът му беше едно тихо място…

Аличе се обръщаше да го погледне, притеснена, отделяйки от време на време очи от пътя. Правеше всичко възможно да кара без резки движения. Запита се дали не е по-добре да включи музика, но не знаеше какво би му харесало. Всъщност не знаеше вече нищо за него.

Пред къщата понечи да му помогне, но Матия слезе сам от колата. Олюля се, докато тя отваряше вратата. Аличе се движеше бързо, но внимателно. Чувстваше се отговорна, сякаш всичко беше неочаквано следствие на лоша нейна шега.

Хвърли на земята възглавниците, за да направи място на дивана. Каза на Матия да се излегне и той я послуша. После отиде в кухнята, за да му приготви черен чай или лайка, или каквото и да е, което ще може да държи в ръцете си, когато се върне в хола.

Докато чакаше водата да заври, започна бързо да оправя. От време на време се обръщаше да погледне към хола, но можеше да види само тапицерията в яркосин цвят.

Скоро Матия щеше да я попита за причината, поради която го е извикала, и тя нямаше да може повече да се измъква. Но сега не беше вече сигурна в нищо. Беше видяла едно момиче, което приличаше на него. Добре, е и? Светът е пълен с хора, които си приличат. Пълен с глупави и нищо незначещи случайности. Дори не беше говорила с нея. И във всеки случай нямаше да знае къде да я намери. Като мислеше сега, с Матия в другата стая, всичко й се струваше абсурдно и жестоко.

Единственото сигурно нещо беше, че той се е върнал и че тя не иска да си отива повече.

Изплакна вече чистите чинии, пъхнати в умивалника, и изпразни пълната с вода тенджера, поставена върху котлона. Шепа ориз стоеше на дъното й от седмици. Като ги гледаше през водата, зрънцата изглеждаха по-големи.

Сипа врящата вода в чаша и пъхна вътре пакетче чай. Тя потъмня. Сложи две пълни лъжички захар и се върна в хола.

Ръката на Матия се бе плъзнала от затворените очи към врата. Кожата на лицето му беше отпусната, изражението му бе неутрално. Дишаше само с носа и гърдите му се движеха нагоре-надолу равномерно.

Аличе остави чашата на кристалната масичка и без да престава да го гледа, седна на креслото встрани. Дишането на Матия й възвърна спокойствието. Освен него нямаше никакви други шумове.

Постепенно започна да й се струва, че мислите й отново стават последователни, че най-сетне се забавят след някакъв луд бяг към неопределена цел. Озова се отново в собствения си хол, сякаш беше паднала тук от някакво друго измерение.

Срещу нея имаше един мъж, когото тя някога познаваше и който сега беше някой друг. Може би наистина приличаше на момичето от болницата. Но не бяха едни и същи, това не. И Матия, който спеше върху нейния диван, вече не беше онова момче. Момчето, което бе видяла да изчезва зад вратите на асансьора онази вечер, когато от планините идваше топъл и носещ възбуда вятър. Това не беше Матия, който се бе настанил в мислите й и бе препречил пътя към всичко останало.

Не, срещу нея се намираше възрастен човек, изградил живот около ужасяваща пропаст, върху нестабилен терен и въпреки всичко успял, далеч от онова място, сред хора, които Аличе не познаваше. Тя беше готова да разруши всичко това, да изкопае един погребан ужас заради най-обикновено подозрение, крехко като спомена за един спомен.

Но сега, когато Матия беше там пред нея, с клепачи, спуснати върху мислите, до които тя нямаше достъп, внезапно всичко изглеждаше по-ясно. Беше го търсила, защото имаше нужда от него, защото от вечерта, в която го остави на онази площадка, животът й се бе търкулнал в една яма и не се бе мръднал повече оттам. Матия беше краят на това заплетено от годините кълбо, което тя носеше вътре в себе си. Ако все още имаше някаква възможност да го разплете, някакъв начин да го разхлаби, трябваше да дръпне този край, който стискаше сега между пръстите си.