Паоло Джордано - Самотата на простите числа

Не се отправи към този адрес, когато излезе от къщата на родителите си. Тръгна към хълма, към дома на Дела Рока, където той и Аличе прекарваха заедно следобедите. Беше сигурен, че няма да я намери там, но искаше да си представя, че нищо не се е променило.

Дълго се колеба, преди да звънне на домофона. Отговори му някаква жена, вероятно Соледад.

— Кой е?

— Търся Аличе — каза той.

— Аличе не живее вече тук.

Да, беше Соледад. Разпозна я по испанския акцент, все още силен.

— Кой я търси? — попита гувернантката.

— Матия.

Настана продължително мълчание. Сол се мъчеше да си спомни.

— Мога да ви дам новия й адрес.

— Не ми трябва. Имам го, благодаря — каза той.

— Тогава довиждане — отговори Сол след друго, по-кратко замълчаване.

Матия се отдалечи, без да се обърне да погледне нагоре. Беше сигурен, че тя се е показала на някой от прозорците, че го гледа и чак сега го разпознава. Вероятно се пита къде е изчезнал през всички тези години и какво идва да търси сега. Истината беше, че и той не знаеше.

Аличе не го очакваше толкова скоро. Беше изпратила писмото едва преди пет дни и бе напълно възможно Матия да не го е прочел още. Във всеки случай беше сигурна, че първо ще се обади по телефона, че ще си определят среща в някое барче, където тя ще го подготви спокойно за вестта.

Очакването на някакъв знак изпълваше дните й. На работа беше разсеяна, но весела и Кроца не смееше да я попита за причината, но си мислеше, че има малка заслуга. Празното място, оставено от раздялата с Фабио, се изпълваше с почти младежка лудост. Аличе сглобяваше отново и отново сцената, в която тя и Матия щяха да се срещнат, поправяше подробностите, изучаваше я от всички страни. Свикна с тази мисъл дотолкова, че тя вече приличаше не толкова на нещо вероятно, колкото на спомен.

Беше ходила и в общинската библиотека. Наложи се да си вземе карта, тъй като кракът й не бе стъпвал там преди. Потърси вестниците, които пишеха за изчезването на Микела. Четенето им я разстрои, като че ли целият този ужас се случваше отново, недалеч оттам. Увереността й се разколеба пред снимка на Микела на първа страница. Там тя изглеждаше объркана и се бе втренчила в някаква точка над обектива, може би в челото на снимащия. Този образ на мига измести спомена за момичето от болницата, като се наложи върху него прекалено точно, за да изглежда вероятно. За първи път Аличе се запита дали всичко това не е само заблуда, халюцинация, продължила прекалено дълго. После покри снимката с ръка и продължи да чете, отхвърляйки решително това съмнение.

Тялото на Микела не бе намерено никога. Нито дори дреха, нито следа. Момиченцето се беше изпарило и в продължение на месеци следваха хипотезата за отвличането, завършила накрая в нищото. Нямаше заподозрян. Новината бе заемала кратките бележки от вътрешните страници, преди да изчезне напълно.

Когато се звънна, Аличе си сушеше косата. Отвори разсеяно, без дори да попита кой е, докато си нагласяваше кърпата на главата. Беше боса и първото нещо което Матия забеляза в нея, бяха голите й крака, вторият пръст малко по-дълъг от палеца, сякаш искаше да се покаже напред, четвъртият — сгънат надолу, скрит. Бяха подробности, които знаеше, които бяха останали в паметта му по-дълго, отколкото думите и събитията.

— Здравей — каза, вдигайки очи.

Аличе направи крачка назад и инстинктивно притвори двата края на хавлията, като че ли сърцето й можеше да избяга през деколтето. После се взря в Матия и си даде сметка за присъствието му. Прегърна го, като се облегна на него с цялата си незначителна тежест. Той обгърна кръста й с дясната си ръка, но задържа пръстите си опънати като жест на предпазливост.

— Идвам веднага. Трябва ми само една минута — изрече тя много бързо.

Влезе и затвори вратата, като го остави навън. Имаше нужда да остане няколко мига сама, за да се облече и гримира и да избърше очите си, преди той да забележи. Матия седна на стъпалото срещу входа с гръб към вратата. Изследва градинката, почти съвършената симетрия на ниския плет, който ограждаше малката алея от двете страни, вълнистата му форма, прекъсната по средата на периода на синусоидата. Когато чу изщракването на бравата, се обърна и за миг всичко изглеждаше, както е било — той, който чака Аличе навън, и тя, която излиза усмихната, елегантно облечена, и тръгват по пътя заедно, без определена цел.

Аличе се наведе и го целуна по бузата. За да седне до него, трябваше да се хване за рамото му заради схванатия крак. Той се отдръпна малко настрана. Нямаше къде да се облегнат, затова и двамата седяха, леко наведени напред.