Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Откарай това в Уолаби Флатс и се погрижи да заключиш добре караваната, преди да си тръгнеш. — Брет му връчи ключовете. — Остави кученцето в кръчмата.

— Не мога да изоставя другарите си и да тръгна да се шляя до проклетия Флатс, Брет.

— По-добре прави каквото ти казвам — изръмжа Брет. — Скоро всички със сигурност ще се изнесем от тук, а ти си твърде изтощен, за да ни бъдеш от полза сега. — Той затръшна вратата, за да прекъсне спора и се отдалечи.

Поне Джени щеше да има нещо за спомен от Чаринга, защото по всичко личеше, че къщата е обречена.

Болшинството от мъжете бяха на крак вече три дена и три нощи, без да са дремвали повече от два-три часа, но продължаваха да се борят. Вятърът утихна и с него угасна и последната възможност да се обърне посоката на огъня, преди да е стигнал до къщата. Остана им само надеждата. Тя ги крепеше да продължават да се борят.

Тогава от едно пиперово дръвче прехвръкна искра, падна на верандата и след минути се превърна в пламък.

— Застанете в редица и подавайте насам кофите с вода — извика Брет.

Огънят обхвана стените. Газта в къщата експлодира. Силната горещина не позволяваше да се приближат по-близо, за да потушат пламъците. Единственият начин да победят огъня бе да го изолират в голото пространство около къщата. Мъжете вече бяха разглобили бараките на овчарите и няколко от плевните. Сега поливаха с вода останалите сгради, преди огънят да е достигнал складовете и гаражите. Фуражът и сеното, горивата, газовите бутилки и машините щяха да подхранят допълнително бушуващия ад.

Кофите се пълнеха от оскъдната вода в потока и се предаваха от ръка на ръка, но всичко ставаше много бавно и водата не стигаше. Брет погледна с отчаяние към къщата, после нагоре и видя, че има още една последна възможност да спаси Чаринга. Резервоарите с вода се намираха точно до къщата.

Той събра няколко от мъжете и им обясни какво се иска от тях. После, въоръжени с въжета и скрипци, те се приближиха към огнения ад.

Само някой храбрец или глупак би направил това, което той бе намислил. Брет нямаше съмнения към коя група се числи — защо му бе да си прави този труд, след като скоро Чаринга щеше да стане част от Караджонг? Проклет да беше, ако не направеше нещо и оставеше къщата да изгори пред очите му, освен това нямаше да кара другите да рискуват живота си.

Взе въжетата и се отправи към най-близкия резервоар. Горещината го лъхна в лицето и той отстъпи назад. Намокри една кърпа и я сложи на главата си, после си пое дълбоко въздух и изтича към къщата. Преметна въжето около резервоара, завърза го бързо и избяга назад.

— Дърпайте! — изкрещя той. — За бога, дърпайте!

Присъедини се към другите и с общи усилия резервоарът се разклати върху стойката и се стовари с трясък върху покрива на къщата. Стотици литри вода заляха димящото дърво и нажежената до червено ламарина. Прозорците се разбиха, дъските се разцепиха, но пламъците бяха намалели достатъчно, за да може да изтича до следващия резервоар.

Брет намокри отново кърпата и я върза около главата си. Чу как някакъв проклет глупак влезе с камионетка в двора — но бе прекалено зает със задачата си, за да му обърне внимание.

Напълни с въздух дробовете си и се втурна към резервоара. Останките от Чаринга пращяха и пукаха, докато тичаше през пламтящите отломки. Докато връзваше въжето около резервоара, то изгори ръцете му, пушекът го задушаваше, пепелта пареше очите му и пърлеше косата му. Той изтича настрани, където въздухът бе малко по-хладен и като се бореше да си поеме въздух, задърпа въжето с цялата си тежест.

Още няколко стотици литри вода се изляха върху къщата и двора. Пламъците угаснаха, земята се напои с вода, сухото дърво я пое като попивателна хартия. Основното огнище на пожара се приближи още по-близо. Изминатото разстояние с нищо не бе отслабило силите му.

Още един резервоар. Още вода. Земята се разкаля. Миризмата на опърлена коса и нагорещена кожа се смеси с тази на парливия пушек, горящото евкалиптово масло и пепелта. Светът изглеждаше пълен с писъци на уплашените животни, необуздани пламъци и крясъците на мъжете.

Джени забеляза в далечината караваната. Видя и високия стълб дим и ярко оранжевото сияние, което беше превърнало деня в зловеща нощ — и разбра какво означава това. Тя спря рязко и изскочи от колата. Рипър я видя и скочи през прозореца в прегръдките й.

Джени притисна към себе си треперещото му телце.

— Клем, какво е положението? Къде е Брет? Добре ли е?