Джефри Арчър - Соломоново решение

— Да, госпожо — категорична бе госпожа Абът от името на своята клиентка.

— Разбирам. Вашият клиент също ли одобрява това разделяне? — обърна се тя към господин Декстър.

След кратко колебание адвокатът отговори с много неизказана ирония:

— Да, госпожо.

— Така да бъде — усмихна се първи път от началото на процеса съдията. — Но преди да обявя решението си, имам един въпрос към господин Радфорд.

Боб се сепна, погледна неспокойно към Декстър и се изправи.

Какво още може да поиска, помислих си аз.

— Господин Радфорд — започна съдията. — Всички тук чухме, че според съпругата ви тези два списъка съдържат справедливо и поравно разпределение на имуществото ви.

Боб наведе глава, без да каже нищо.

— Преди да обявя решението си, трябва да съм сигурна, че сте съгласен с това.

Боб вдигна глава. Сякаш се колебаеше, но все пак потвърди:

— Съгласен съм, госпожо съдия.

— В такъв случай просто нямам друг избор. — Съдията замълча и погледна към Фиона, която широко се усмихваше. — Тъй като дадох възможност на госпожа Радфорд да изготви двата списъка с разпределение на имуществото по нейна преценка — Фиона кимаше енергично, — ще бъде напълно справедливо — продължи съдията — да предоставя на господин Радфорд възможността да избере един от тях.

— Ако искаш да разбереш к’во става в тоя пандиз, аз съм човекът, с когото ще говориш — рече Дъг. — Ясно ли ти е к’во искам да кажа?

Във всеки затвор има по един такъв. В „Норт Сий Кемп“ той се казваше Дъг Хаслет. Висок метър и осемдесет, с гъста черна чуплива коса, леко посребрена на слепоочията, и корем, който висеше над панталоните. Представата му за физическо натоварване бе да излезе от библиотеката, където даваше дежурства, и да измине разстоянието от стотина метра до трапезарията три пъти на ден. Според мен точно толкова напрягаше и мозъка си.

Доста време мина, преди да разбера колко хитър, умен, манипулативен и мързелив всъщност е — черти, много често срещани сред рецидивистите. Само няколко дни след постъпването си в нов затвор той се сдобиваше с чисто нови дрехи, най-добрата килия, най-високо платената работа и вече знаеше кой от затворниците и, което бе по-важно, кой от надзирателите е този, в чийто лагер е добре да се причисли.

Голяма част от времето си прекарвах в библиотеката, а там обикновено не е пренаселено, въпреки че обитателите на затвора по мое време бяха над четиристотин. Дъг много скоро ми разказа своята история. Някои затворници, като научат, че си писател, се успокояват. Други обаче не спират да говорят. Въпреки множеството надписи да се пази тишина в библиотеката, Дъг беше от последните.

Когато напуснал училище на седемнайсет години, единственият изпит, който успял да премине, бил шофьорският. Четири години по-късно взел документ и за водач на тежкотоварни камиони и получил първата си работа като шофьор. Бързо разбрал, че като се влачиш по пътищата до Южна Франция с товар брюкселско зеле и грах и често се прибираш в Слийфорд празен, а следователно не печелиш нищо допълнително, трудно ще натрупаш пари. Често пъти правел „фалове“ (по неговите думи) по отношение на законодателството на Европейския съюз, както и всичко възможно да избегне някой и друг данък. Обвиняваше французите, че слагали твърде много червени лепенки, а правителството на лейбъристите — за наказателните такси. Когато съдът определеше да плати някаква глоба, всички други бяха виновни, но не и Дъг. Съдия-изпълнителят отнесе цялата му собственост, с изключение на камиона, който Дъг бе взел на лизинг.

Дъг тъкмо се канеше да захвърли шофьорлъка и да се влее в опашката от чакащи помощи за безработни — занимание почти толкова доходно, колкото и да работиш зад волана, при това, без да трябва да ставаш рано сутрин, — когато по време на една почивка в Марсилия към него се приближи напълно непознат мъж. Дъг закусваше в едно кафене до пристанището, когато от съседната маса се надигна някакъв човек. Не се впусна в подробности относно своята самоличност и пристъпи направо към въпроса. Дъг го слушаше с интерес, защото току-що бе оставил на пристанището товара си от брюкселско зеле и грах и знаеше, че ще се прибира с празен камион. Човекът го увери, че от него се иска само да доставя по една пратка банани веднъж седмично в Линкълншър.

Чувствам се длъжен да посоча, че Дъг имаше известни скрупули. И даде ясно да се разбере, че няма никакво желание да пренася наркотици, а за незаконни имигранти и дума не можело да става. Дъг, както мнозина от моите колеги по затвор, си имаше принципи.