Джефри Арчър - Соломоново решение

Минаваха седмици, после месеци, Боб видимо започна да слабее, а доскоро русите му къдрици вече бяха посребрени. От друга страна, Фиона, подобно на чистокръвен състезателен кон, след преодоляването на всяко препятствие набираше все повече скорост и сили. Тя очевидно бе добра в тактиката и разбираше играта. Не бива да се забравя, че имаше опит от вече три завоювани победи и очевидно с нетърпение очакваше да запише и четвърта.

Мина близо година, докато Фиона най-сетне се съгласи на споразумение. Цялото имущество на Боб щеше да се раздели поравно между тях, като той щеше да заплати и съдебните разходи. Определиха дата за формалното подписване в кабинета на съдията. Приех да бъда свидетел и да дам на Боб, както се изрази Карол, така необходимата му морална подкрепа. Фиона плачеше сърцераздирателно много преди госпожа Абът да започне да чете условията и да изтъкне, че с клиентката й са се държали жестоко и Боб е причина за нервния й срив. Истината е, че никога преди не бях виждал Фиона да пролива сълзи, но си личеше, че се преструва. Дори госпожа Абът започна да се дразни.

Хари Декстър, когото Боб бе избрал за свой адвокат, го предупреди, че ако не се съгласи, може да се стигне до продължителна и скъпа правна процедура. Декстър добави също така, че съдиите обикновено окуражават ответниците да плащат съдебните разходи на завелата иска страна. Боб сви само рамене, дори не си направи труда да отговори.

Щом двете страни признаха, че извънсъдебно споразумение няма да може да се постигне, беше определен ден за изслушване при съдията.

Господин Декстър беше твърдо решен да се сражава с абсурдните искания на Фиона, стига Боб да следва точно неговите указания. С всяко следващо искане от отсрещната страна Боб все повече омекваше, докато накрая като пребит от бой боксьор бе готов да хвърли хавлията в центъра на ринга в знак, че се предава. Колкото повече приближаваше денят на изслушването, толкова по-потиснат ставаше, и дори подхвърли веднъж:

— Защо не й дам всичко, така ще е напълно доволна.

Двамата с Карол се опитвахме да повдигнем духа му, но със съмнителен резултат. Декстър се тревожеше, че клиентът му може да откаже и да присъства.

Уверявах Боб, че ще сме в залата, за да го подкрепяме.

Заехме с жена ми местата си сред публиката в зала номер три на отделение „Разводи“ в последния четвъртък на месец юни и зачакахме началото на заседанието. В десет без десет служебните лица влязоха един по един и се настаниха на определените за това места. Секунди след тях влязоха госпожа Абът и Фиона. Не откъсвах поглед от ищцата, която не носеше никакви бижута и бе облечена с черен костюм, който би бил по-подходящ за погребение, например това на Боб.

Миг по-късно в залата влязоха и господин Декстър, следван от Боб. Седнаха зад маса в отсрещния край на залата.

Точно в десет най-големите ми страхове се сбъднаха. В залата пристъпи съдията — жена, която мигом извика в съзнанието ми образа на директорката на моето училище — тиранин, убеден, че наказанието непременно трябва да съответства на престъплението. Тя седна на стола си на подиума и се усмихна единствено на госпожа Абът. Вероятно са били състудентки. Адвокатката отвърна на усмивката и се изправи. Започна да говори, от речта й стана ясно, че всеки предмет, собственост на Боб, ще бъде обект на делба, дори копчетата за ръкавели от колежа. Щом са се разбрали всичко да се дели наполовина, редно е това да важи и за копчетата за ръкавели. С течение на времето изискванията на Фиона растяха, тъй като по думите на адвокатката заради този брак и за да се отдаде на съпруга си, клиентката й е загърбила щастлив и пълноценен живот в Америка, включително и преуспяващ семеен бизнес, нещо, което чувах за първи път. И за какво? Заради мъж, който рядко се прибира у дома преди осем, който предпочита да играе скоуш с приятелите си, с които неведнъж — тук госпожа Абът замълча — се и напивал, често пъти не се докосвал до храната, която тя цял ден се трепела да приготви — поредна пауза, — и когато най-сетне си лягали, той тутакси потъвал в пиянски сън. Спонтанно се изправих, за да възразя, но мигновено човек от охраната ме предупреди, че ако не си седна на мястото, ще бъда помолен да напусна. Карол вече усилено ме дърпаше за края на сакото.

Накрая госпожа Абът завърши с претенцията, че на клиентката й се полага къщата в провинцията (на леля Мюриъл), а на Боб остава апартамента му в Лондон. Тя трябва да получи вилата в Кан (на леля Мюриъл), а Боб да задържи стаите на Харли Стрийт (под наем). Стигна се и до колекция от произведения на изкуството на леля Мюриъл. Клиентката на госпожа Абът получава Пикасо, той — Пасмор, тя — Моне, той — Мангин… и така нататък. Когато най-сетне госпожа Абът седна на мястото си, съдия Бътлър предложи да направят почивка за обяд.