Джефри Арчър - Соломоново решение

— За онези петнайсет уелсци, които се появиха в Дъблин по-рано тази година и се представиха за отбор по ръгби.

— Не си играй с късмета, човече.

— Не бих и дръзнал, господин Дженкинс, нали очаквам да ми дадете предишната ми килия.

Старшият офицер прокара пръст по списъка със свободни килии.

— Много съжалявам — с престорена въздишка рече той, — но тя вече е заета. Но пък мога да ти предложа за съкилийник през първата нощ човек, който е тъкмо за теб. — Обърна се към надзирателя от нощната смяна и заръча: — Изпрати О’Флин в килия номер деветнайсет.

Човекът го погледна несигурно, но след като видя решителният поглед на началника си, каза само:

— След мен, Пат.

— И кого ми избра този път господин Дженкинс — полюбопитства Пат, докато вървеше пред надзирателя от нощната смяна, преди да спрат пред врата, отделяща едното отделение от другото. — Джак Изкормвача или Майкъл Джексън?

— Много скоро ще разбереш — отвърна човекът, и в това време вратата се плъзна и се отвори.

— Разказвал ли съм ти онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул и отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей?

Минаха от единия блок в другия и много скоро спряха пред килия с номер 119. Надзирателят извади голям ключ и го завъртя в бравата.

— Не, Пат, не си — рече той и дръпна тежката врата. — И каква е разликата?

Пат се канеше да отговори, но когато видя кой е в килията, онемя.

— Добър вечер, милорд — за втори път през този ден използва той това обръщение.

Надзирателят затръшна вратата и отново завъртя ключа.

През останалата част от вечерта Пат ми разказа с големи подробности всичко, което се бе случило от два часа предишната нощ. Когато най-сетне свърши, попитах само:

— Защо точно през октомври?

— Започне ли денят да намалява, предпочитам да съм на място, където съм сигурен, че ще получавам храна три пъти на ден и в килията има централно отопление. Спането навън е приятно през лятото, но настъпи ли английската зима, по-разумно е да имаш подслон.

— Какво щеше да направиш, ако Пъркинс ти беше дал цяла година?

— Показвам примерно поведение от първия ден и намаляват престоя ми с половин година. Всеки знае, че имат проблем с пренаселеността на затворите.

— Ами ако се беше запънал и бе настоял на първоначалните три месеца, тогава щеше да се наложи да излезеш в средата на януари.

— Няма начин — рече Пат. — Малко преди да изтече срокът ми, щяха да ме намерят с бутилка уиски в килията. Прегрешение, което директорът е длъжен да санкционира незабавно и да добави още три месеца към първоначалната присъда. Така щях да си остана тук удобно настанен до април.

— Така ли смяташ да прекараш остатъка от дните си? — засмях се аз.

— Не мисля толкова далеч напред — призна Пат. — Шест месеца е достатъчно дълъг срок за планиране. — След тези думи той се качи на горното легло и загаси светлината.

— Лека нощ, Пат — пожелах му аз и отпуснах глава на възглавницата.

— Разказвал ли съм ви онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул? — попита Пат тъкмо когато се унасях.

— Не, не си.

— Отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей.

— И ти какво му каза?

— Естествено, че правя. Пирандело е написал „Покойният Матиа Паскал“, а Гьоте — „Фауст“.

Патрик О’Флин почина от измръзване на 23 ноември 2005 година в съня си под арката на Виктория Ембанкмънт в центъра на Лондон.

Тялото му беше намерено от млад полицай само на стотина метра от хотел „Савой“.

— Обвиниха ме съвсем несправедливо и ме осъдиха за престъпление, което не съм извършил — категоричен беше Макс, който спеше на леглото под мен. В момента си свиваше цигара.

Докато бях в затвора, няколко пъти чувах подобни изявления, но в случая с Макс Глъвър май това щеше да се окаже вярно.

Макс излежаваше тригодишна присъда за измама. Това изобщо не било неговата специалност. Беше се ограничил в кражби на дребни предмети от големи домове. Веднъж, не без професионална гордост, ми довери, че понякога минавали години, преди собствениците да забележат липсата на предмета, особено ако вземеш нещо малко, но скъпо, от стая, претъпкана с вещи.

— Имай предвид — продължи Макс, — че не се оплаквам, защото, ако ме бяха осъдили за престъпленията, които действително съм извършил, щяха да ми дадат далеч по-голяма присъда, а и много трудно щях да се върна отново в занаята.