Дона Тарт - Щиглецът

— Толкова много мислех за теб и за майка ти — каза той, бършейки чело. — Ay bendito 60 60 (исп.) Ах, милият — Б.пр. . Не мога — изобщо не бих могъл да си представя какво преживяваш.

— Да — казах, извръщайки очи, — беше трудно… — което, кой знае защо, беше фразата, към която прибягвах винаги, когато хората проявяваха съчувствие към мен. Беше ми се налагало да го казвам толкова често, че думите вече излизаха от устата ми, звучейки заучено и малко фалшиво.

— Радвам се, че се отби — каза Голди. — Онази сутрин… аз бях на смяна, помниш ли? Тук, отпред.

— Разбира се, че помня — отвърнах, чудейки се на неговата настоятелност — като че ли се опасяваше, че може да не си спомня .

— О, Господи! — той прокара ръка по челото си, изглеждаше малко объркан, като че ли на него самия му се бе разминало на косъм. — Мисля си за това всеки Божи ден. Още виждам лицето й, знаеш ли, докато влизаше в онова такси. Помаха ми с ръка — беше толкова весела!

После се наведе и заговори с поверителен тон:

— А знаеш ли какво направих, когато разбрах, че е загинала? — каза го с такъв тон, сякаш споделяше голяма тайна. — Обадих се на бившата си жена — толкова бях разстроен — отдръпна се назад и ме загледа с повдигнати вежди, сякаш очакваше да не му повярвам. Сблъсъците на Голди с бившата му съпруга бяха епични.

— Искам да кажа, ние почти не си говорим — продължи той, — но на кого да кажа? Нали трябва да кажа на някого? Та тогава й се обадих и викам: „Роса, няма да повярваш. Загубихме една прекрасна дама от нашата сграда“.

Хосе — който ме беше забелязал — идваше откъм външната врата, за да се присъедини към разговора ни, с характерната си пружинираща походка.

— Госпожа Декър — каза той и поклати с обич глава, сякаш искаше да каже, че никога не е имало друга като нея. — Винаги поздравяваше, с такава мила усмивка. Съобразяваше се с нас, нали разбираш.

— Не като някои от другите наематели в сградата — каза Голди, хвърляйки поглед през рамо. — Нали знаеш… — приведе се напред и произнесе думата само с устни, — сноби. Такива хора, които стоят с празни ръце, не носят нито пакети, нито нищо, и все пак чакат да им отвориш вратата, това имам предвид.

— Тя не беше такава — каза Хосе, все още клатейки глава — със замах, като навъсено дете, което казва „не“. — Госпожа Декър беше жена от класа.

— Виж какво, би ли почакал една минутка? — попита Голди, вдигайки ръка. — Ще се върна веднага. Не си тръгвай. Не го оставяй да си тръгне — обърна се той към Хосе.

— Искаш ли да ти повикам такси, manito 61 61 (исп.) братле, мой човек — Б.пр. ? — попита Хосе, хвърляйки поглед към куфара ми.

— Не — отвърнах аз и хвърлих поглед назад, към асансьора. — Слушай, Хосе, би ли прибрал куфара, за да го пазиш, докато се върна да го взема?

— Разбира се — отвърна той, взе го и го нарами. — С удоволствие.

— Ще се върна за него сам, разбираш ли? Не го давай на никой друг.

— Разбира се, ясно — каза любезно Хосе. Отидох с него в багажното помещение, където той сложи етикет на куфара и го качи на висок рафт.

— Виждаш ли? — каза той. — Не се набива на очи, драги. Там не държим нищо друго освен пакети, за които получателите трябва да се подпишат, и наши лични вещи. Никой няма да освободи този куфар по друг начин, освен срещу личния ти подпис, разбираш ли? Няма да го дадем нито на чичо ти, нито на братовчед ти, на никого. Ще кажа на Карлос, на Голди и на другите да не дават куфара на никой друг освен на теб. Окей?

Кимнах и тъкмо се канех да му благодаря, когато Хосе се покашля.

— Слушай — каза той, понижавайки глас. — Не искам да те тревожа или нещо подобно, но наскоро тук идваха едни типове да питат за баща ти.

— Типове? — попитах, след като помълчах объркано. „Типове“ от устата на Хосе означаваше само едно: хора, на които баща ми дължеше пари.

— Не се безпокой. Не сме им казали нищо. Така де, баща ти го нямаше колко — почти година, нали? Карлос им каза, че никой от вас не живее вече тук и те не се появиха повече. Но… — той хвърли поглед към асансьора, — може би след завръщането си баща ти няма да иска да прекарва дълго време в тази сграда точно сега, нали разбираш?

Тъкмо му благодарях, когато Голди се завърна с пачка банкноти, която ми се стори огромна.

— Това е за теб — заяви той с малко мелодраматичен тон.

За миг реших, че не съм чул правилно. Хосе се покашля и отклони очи. На мъничкия чернобял телевизор в багажното помещение (чийто екран не беше по-голям от кутия за дискове) ефектна жена с дълги, подрънкващи обици размахваше юмруци и сипеше обиди към присвилия се пред нея свещеник.