Дона Тарт - Щиглецът

— Мисля за това, така е. Но — той поклати глава, сякаш отхвърляше някакво възмутително предложение — не. Отговорът по същество е не.

Шампанското гъделичкаше небцето ми — далечни, покрити с праха на миналото искри, бутилирани в една по-щастлива година, когато майка ми беше още жива.

— Разбираш ли, в секундата , когато той ме видя, разбрах, че не му се понравих — казваше й тихо баща ми. Явно й беше разказал за Мики Рурк.

Тя отметна глава и пресуши чашата си.

— Хора като него не търпят конкуренция.

— Постоянно повтаряха „Мики това, Мики онова, Мики иска да се запознае с теб“, но в мига, когато влязох там, разбрах, че с мен е свършено.

— Човекът очевидно не е наред.

— Не и тогава, тогава още не беше така. Защото, честно казано, по онова време действително имаше някаква прилика между нас — не физическа, но имахме сродно поведение пред камерата. Или, така да се изразя, аз имах класическа подготовка, имах диапазон, но успявах да постигна същата застиналост като онази на Мики, нали знаеш, онова шепнещо притихване…

— Ооох, направо изтръпвам. Шепнещо притихване. Как само го каза…

— Да, но Мики беше звездата. За двама нямаше място.

Докато ги наблюдавах как си делят едно парче чийзкейк като двама влюбени в някоя реклама, мислите ми се плъзгаха по непознат досега начин, в свободен поток, придаващ на всичко червеникав оттенък — светлините в залата бяха прекалено ярки, лицето ми пламтеше от шампанското, а аз мислех объркано, но развълнувано за майка си, за това как след смъртта на родителите си тя отишла да живее при леля си Бес, в къща край железопътна линия, с кафяви тапети и найлонови калъфи на мебелите. Леля Бес — която пържела всичко в евтин течен маргарин и нарязала една от роклите на майка ми с ножица, защото се притеснила от психеделичните мотиви в десена — била набита, озлобена стара мома от ирландски произход, която напуснала лоното на католическата църква и влязла в някаква малобройна секта на откачалки, които смятали за грях неща като пиенето на чай и вземането на аспирин. Очите й — на единствената нейна снимка, която бях виждал — имаха същия рядък, сребристосин цвят като очите на майка ми, но бяха зачервени и гледаха налудничаво, а лицето й беше грозновато, невзрачно. Майка ми казваше, че тези осемнайсет месеца, прекарани с леля Бес, били най-тъжните в живота й — конете били продадени, кучетата — при нови собственици, сбогувала се с тях дълго, с плач, застанала на пътя, обвивала с ръце шиите на Клоувър, Чокборд, Пейнтбокс и Бруно. Когато се прибрали в къщата, леля Бес казала на майка ми, че е разглезена и че хората, които не се боели от Бога, винаги си получавали заслуженото.

— А пък продуцентът, нали разбираш… искам да кажа, те всички бяха наясно какъв е Мики, всички го знаеха, вече започваше да му се носи славата, че е трудно да се работи с него…

— Тя не го заслужаваше — казах аз на висок глас, прекъсвайки разговора им.

Татко и Ксандра млъкнаха и ме загледаха така, сякаш се бях превърнал в отровен гущер.

— Искам да кажа, как би могъл някой да твърди това? — знаех, че не е редно да казвам това на глас, и все пак думите се ронеха от устата ми въпреки волята ми, като че ли някой ги бе освободил с натискането на копче. — Тя беше толкова изключителна, защо всички се държаха така ужасно с нея? Изобщо не заслужаваше нито едно от нещата, които й се случиха.

Татко и Ксандра се спогледаха. После той поиска сметката.

Когато излизахме от ресторанта, лицето ми вече пламтеше като огън, чувах силен шум в ушите си, а когато влязох в апартамента на семейство Барбър, не беше всъщност много късно, но пък съумях някак да се препъна в стойката за чадъри, вдигнах голям шум, и когато господин и госпожа Барбър ме видяха, осъзнах (по-скоро от техните изражения, отколкото от това, което чувствах), че съм пиян.

Господин Барбър включи телевизора с дистанционното.

— Къде беше? — попита той твърдо, но не сърдито.

Протегнах ръка към облегалката на канапето.

— Вечерях с татко и… — но установих, че не помня името й, помнех само, че е нещо с „Кс“.

Госпожа Барбър повдигна вежди и погледна съпруга си така, сякаш казваше „Права ли бях?“.

— Е, лягай си, приятелю — каза господин Барбър дружелюбно, с глас, който успя въпреки всичко да ме накара да почувствам, че животът все пак не е чак толкова лош. — Само се опитай да не будиш Анди.

— Лошо ли ти е? — попита госпожа Барбър.

— Не — отвърнах, макар всъщност да ми беше лошо; и през по-голямата част от нощта лежах буден в горното легло, чувствах се ужасно и се мятах, а стаята се въртеше около мен, няколко пъти дори сядах стреснато на леглото, с блъскащо се в гърдите ми сърце, защото ми се струваше, че в стаята е влязла Ксандра и ми говори нещо: думите бяха неясни, но грубоватият, неуверен тон на гласа беше несъмнено нейният.