Дона Тарт - Щиглецът

— И така — каза господин Барбър на закуска на другата сутрин, издърпвайки стол, за да седне до мен, — тържествена вечеря с родителя, а?

— Да, сър — главата ми се цепеше от болка, а стомахът ми се свиваше от миризмата на техните пържени филийки. Ета ми бе донесла дискретно от кухнята чаша кафе с два аспирина на чинийката.

— Живее в Лас Вегас, казваш?

— Точно така.

— А как изкарва гущерите?

— Моля?

— Какви ги прави там?

— Чанс — каза госпожа Барбър с равен тон.

— Е, искам да кажа — продължи господин Барбър, осъзнал, че въпросът му е прозвучал може би неделикатно, — какво работи?

— Ами… — казах и млъкнах. Какво работеше всъщност баща ми? Нямах и най-малка представа.

Госпожа Барбър — която изглеждаше обезпокоена от насоката на разговора — понечи да каже нещо; но вместо това Плат — който седеше от другата ми страна — заговори гневно, обръщайки се към майка си, като същевременно се оттласна с една ръка от масата, както си седеше.

— Та на кого трябва да ближа задника, за да получа чаша кафе в тази къща?

Настана ужасено мълчание.

— Той получава кафе — посочи Плат с глава към мен. — Прибира се пиян, но на него му поднасят кафе?

След ново потресено мълчание, господин Барбър каза — с толкова леден глас, че надмина дори госпожа Барбър:

— Този път прекали, Плат.

Госпожа Барбър смръщи бледите си вежди.

— Чанс…

— Не, този път няма да го защитаваш. Върви в стаята си — каза той на Плат. — Веднага.

Всички седяхме и се взирахме в чиниите си, заслушани в тежките, гневни стъпки на Плат, после чухме оглушителното затръшване на вратата и няколко секунди по-късно отново гръмна силно музика. До края на закуската почти никой не проговори.

Баща ми — който обичаше да върши всичко бързо, все припираше „да се затъркаля работата“, както обичаше да се изразява — обяви, че смята да приключва делата си в Ню Йорк и че тримата трябва да бъдем в Лас Вегас след седмица. И удържа на думата си. В понеделник, в осем часа сутринта на Сътън Плейс се появиха хора от една транспортна фирма, започнаха да изнасят обзавеждането на апартамента и да го складират в сандъци. Един човек, който търгуваше със стари книги, дойде да прегледа албумите на майка ми, друг дойде да види мебелите, и преди да разбера какво става, домът ми започна да се стапя пред погледа ми с ужасяваща бързина. Докато гледах как изчезват завесите, как свалят картините, как навиват и отнасят килимите, си спомних за един анимационен филм, който бях гледал някога — в него героят изтриваше с гума бюрото си, лампата, стола, прозореца с живописната гледка, която се разкриваше пред него, и целия уютно обзаведен кабинет, докато накрая остана само гумата, увиснала сред плашеща бяла пустота.

Измъчван от онова, което се случваше, и все пак неспособен да го възпра, аз се навъртах там и гледах как апартаментът изчезва къс по къс, както пчела наблюдава как разрушават кошера й. На стената над бюрото на майка ми (сред безброй снимки от почивки и стари училищни фотографии) висеше една чернобяла нейна снимка от времето, когато бе работила като модел, правена в Сентръл Парк. Снимката беше много отчетлива, най-дребните детайли се открояваха с мъчителна яснота: луничките й, грубата тъкан на палтото й, белегът от варицела над лявата й вежда. Тя съзерцаваше с весел поглед бъркотията в разтурената дневна, баща ми, който изхвърляше документите й, нещата й за рисуване, и опаковаше книгите й, за да ги изпрати на благотворителната организация „Гудуил“ — сцена, която вероятно тя никога не си бе представяла, поне се надявам да е било така.

Последните ми дни при семейство Барбър прелетяха толкова бързо, че почти не ги помня — спомням си само припряното подготвяне на дрехи за пране и химическо чистене в последната минута, както и няколко претичвания до магазина за вино на „Лексингтън“ — за кашони. Пишех с черен маркер екзотично звучащия адрес на моя нов дом:

Тиодор Декър — при Ксандра Теръл

6219 Дезърт Енд Роуд 64 64 (англ.) път в края на пустинята — Б.пр.

Лас Вегас, Невада

Двамата с Анди се взирахме мрачно в кашоните с надписани етикети в спалнята му.

— Като че ли заминаваш за друга планета — каза той.

— Горе-долу така си е.

— Не, говоря сериозно. Какъв адрес! Като че ли става дума за някаква миньорска колония на Юпитер. Питам се какво ли ще бъде училището ти.

— Бог знае.

— Искам да кажа… може да е някое от онези училища, за които четем, с бандите, където те проверяват на входа с детектор за метали — Анди бе страдал толкова от тормоза на съучениците си в нашето уж авторитетно училище, че в неговите представи такива редови училища не се различаваха много от затворите. — Какво смяташ да правиш?