Дона Тарт - Щиглецът

— Ами — казах смутено, — благодаря, че се погрижихте за мен…

— Няма проблем — отвърна Голди. — О, благодаря, човече — каза той високо на Марко, поемайки куфара. — Та както казах — продължи, вече по-тихо; трябваше да вървя много близо до него, за да го чувам — Марко е добро момче, но напоследък много от наемателите се оплакаха, че в сградата нямало достатъчно персонал по време на… нали разбираш — той ме погледна многозначително. — Искам да кажа, например Карлос не можа да дойде навреме, за да поеме смяната си през този ден, вероятно не по своя вина, но го уволниха.

— Карлос ли? — Карлос беше най-възрастният и най-сдържаният от портиерите, приличаше на мексикански актьор от стари времена, от онези, които са ставали идоли на публиката, предпочитаща евтините дневни представления — с тънките, сякаш изрисувани мустаци и посивяващи слепоочия, с винаги излъсканите до блясък черни обувки и белите ръкавици — винаги по-бели от ръкавиците на всички останали. — Уволнили са Карлос?

— Знам, звучи невероятно. Трийсет и четири години и — Голди посочи с палец зад гърба си — фиуу! И сега управата държи особено много на безопасността, нов екип, нови правила, всяко влизане и излизане трябва да се регистрира и така нататък…

— Така или иначе — продължи той, излизайки гърбом през входната врата, като същевременно я отваряше — нека ти повикам такси, приятелю. Направо на летището ли отиваш?

— Не — казах и протегнах ръка, за да го спра — бях така потънал в мислите си, че наистина не бях забелязал какво прави, но Голди бутна ръката ми встрани с категоричен жест.

— Не, не — каза той, мъкнейки куфара към бордюра, — всичко е наред, приятелю — разбирам — и аз осъзнах сконфузен, че според него не искам да носи куфара, защото нямам пари да му дам бакшиш.

— Ей, почакай — започнах, но в същия момент Голди наду свирката и затича по платното, вдигнал ръка.

— Хей! Такси! — викаше той.

Стоях слисан пред входа, когато таксито зави със замах и се закова край тротоара.

— Бинго! — възкликна Голди и отвори задната врата. — Какво ще кажеш, на минутата, а?

Преди да измисля как да го възпра, без да се представя като идиот, вече бях настанен на задната седалка, куфарът бе натоварен в багажника, а Голди потупа покрива с дружелюбен жест, какъвто му беше обичаят.

— Добър път, амиго — каза той, поглеждайки първо мен, после небето. — Наслаждавай се на слънцето и за мен. Нали знаеш какъв съм, като стане дума за слънце — тропическа птица съм аз. Чакам с нетърпение да се прибера в Пуерто Рико и да си говоря с пчелите. Ммм… — затананика той, притворил очи, наклонил глава на една страна. — Сестра ми гледа пчели и аз им пея, за да ги приспивам. Дали има пчели във Вегас?

— Не знам — отвърнах, бъркайки в джобовете си, за да се опитам да преценя колко пари имам.

— Е, ако видиш там пчели, поздрави ги от Голди. Кажи им, че си идвам.

— Hey! Espera! 65 65 (исп.) Хей! Чакай! — Б.пр. — Хосе, вдигнал ръка, все още облечен във футболния си екип — идваше на работа направо от мача в парка — вървеше към мен със своята спортна, пружинираща походка.

Щиглецът ❖ 261

— Хей, manito , заминаваш ли? — каза той, наведе се и пъхна глава през прозореца на таксито. — Трябва да ни пратиш снимка, да я закачим долу!

Долу, в мазето, където се преобличаха портиерите, една цяла стена беше покрита с пощенски картички и моментални снимки с „Полароид“ — от Маями и Канкун, Пуерто Рико и Португалия, изпращани от наематели и други портиери през годините на Източна Петдесет и седма улица.

— Точно така! — каза Голди. — Прати ни снимка! Не забравяй!

— Аз… — те щяха да ми липсват, но реших, че ще приличам на женчо, ако го кажа. Затова казах само: — Окей. Умната.

— И ти — каза Хосе, отстъпвайки назад, вдигнал ръка. — Стой настрана от игралните маси.

— Ей, момче — обади се шофьорът, — искаш ли да те карам нанякъде или не?

— Ей, я по-спокойно, всичко е наред — обърна се Голди към него. После, обръщайки се към мен: — Ще се справиш, Тио — и тупна за последен път таксито по покрива. — Успех, момче. До скоро. Бог да те благослови.

— Не ми казвай — заяви баща ми, когато пристигна на другата сутрин в дома на семейство Барбър, за да ме отведе с такси, — че ще завлечеш всичкия този боклук в самолета.

Защото имах и друг куфар освен онзи с картината — куфара, който първоначално имах намерение да взема.

— Струва ми се, че ще трябва да се доплаща за свръхбагаж — каза с малко истеричен тон Ксандра. В убийствената горещина, докато стояхме на тротоара, мириса на лака й за коса стигаше чак до мен. — Позволяват само до определени килограми.