Дона Тарт - Щиглецът

— Тио.

— Да?

— Нали имаш адреса и телефона ми?

— Разбира се.

— Добре тогава — той явно се чувстваше също толкова неловко, колкото и аз. — Надявам се да пътуваш добре. Пази се.

— Вие също — отвърнах. Погледите ни се срещнаха.

— Е, хайде.

— Е, лека нощ тогава.

Той отвори широко вратата и аз излязох от къщата — за последен път, мислех си тогава. Но макар че нямах представа дали ще го видя някога отново, се оказа, че в това отношение греша.

Макар че бях решил да оставя куфара в стаята за багажа в сградата, където бяхме живели, и бях сигурен, че Хосе и Голди ще го пазят, с наближаването на заминаването ни ставах все по-притеснен, докато в последната минута реших да се върна там по една причина, която сега ми се струва доста глупава: в бързината да измъкна картината от апартамента бях нахвърлял в куфара произволно куп неща, включително и голяма част от летните ми дрехи. Така че в деня преди отпътуването, когато баща ми щеше да ме вземе от дома на семейство Барбър, аз потеглих забързано към Петдесет и седма улица с идеята да отворя куфара и да извадя няколко по-хубави ризи, които бях поставил отгоре.

Хосе не беше там, но някакъв нов портиер с масивни рамене (Марко В., според табелката на униформата му) пристъпи пред мен и ми прегради пътя с упорита, непоклатима стойка, присъща по-скоро на охранител, отколкото на портиер.

— Извинете, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Разказах му за куфара — но след като прегледа дневника, плъзгайки месестия си пръст по колонките с дати, той не прояви желание да влезе в помещението за багажа и да го изнесе.

— И защо го оставихте тук? — попита, почесвайки се със съмнение по носа.

— Хосе каза, че мога да го оставя.

— Имате ли квитанция?

— Не — отвърнах, след като помълчах объркано.

— Е, тогава не мога да ви помогна. Нищо подобно не е записано тук. Освен това не държим на склад вещи на лица, които не са сред обитателите на сградата.

Бях живял достатъчно дълго в тази сграда, за да знам, че това не отговаря на истината, но нямах намерение да влизам в спор.

— Вижте — казах, — аз живеех тук навремето. Познавам Голди, Карлос и всички останали. Искам да кажа — о, хайде — продължих след настъпилото хладно, неразбираемо мълчание, доловил, че губи интерес към разговора. — Ако ме заведете там, мога да ви го покажа.

— Съжалявам, но там може да влизат само хора от персонала и обитатели на сградата.

— Той е платнен, с дръжка, обвита с панделка. Името ми е написано на него, разбирате ли — Декър!

Сочех за доказателство табелката, която все още стоеше на предишната ни пощенска кутия, когато влезе Голди, чиято почивка беше приключила.

— Виж ти, кой е дошъл! Това хлапе е мой човек — каза той на Марко В. — Познавам го откакто беше ей толкова висок. Какво става, Тио, приятелю?

— Нищо. Искам да кажа — ами напускам града.

— О, така ли? Значи тръгвате вече за Вегас? — попита Голди. Когато чух гласа му и почувствах ръката му на рамото си, всичко отново започна да изглежда лесно и уютно. — Щуро място за живеене, а?

— Предполагам — отвърнах колебливо. Хората постоянно повтаряха колко щуро съм щял да си изкарвам във Вегас, но аз не разбирах защо, след като надали щях да си прекарвам времето в казина и клубове.

— Предполагаш ? — Голди подбели очи и поклати глава — смешна мимика, която майка ми, изпаднала в закачливо настроение, умееше да имитира. — О, Боже, казвам ти — този град, с тези профсъюзи, които имат там… Така де, работата, в ресторанти, в хотели — много добри пари се изкарват, където и да погледнеш. А пък времето — всеки ден слънце! Ще ти хареса там, приятелю. Кога каза, че заминаваш?

— Ъъъ, днес — искам да кажа, утре. Затова исках да…

— О, дошъл си за куфара? Хей, няма проблем — Голди каза нещо с остър тон на испански на Марко В., който сви безразлично рамене и тръгна към стаята за багажа.

— Марко е свестен — каза ми полугласно Голди. — Но не знае нищо за куфара ти, защото ние с Хосе не сме го записали в дневника, нали разбираш?

Разбирах. Всички парчета багаж трябваше да бъдат описвани при внасянето и изнасянето им от сградата. С това, че не бяха сложили етикет на куфара и не го бяха вписали в дневника, те ме предпазваха от възможността някой друг да се появи и да предяви претенции за него.