Дона Тарт - Щиглецът

Госпожа Барбър, която бе слязла с мен, каза невъзмутимо:

— О, няма да има проблем с двата куфара. Когато пътувам, багажът ми винаги надхвърля определените килограми.

— Да, но това струва пари.

— Ще се уверите, че таксата всъщност е съвсем нормална — заяви госпожа Барбър. Макар че беше много рано и тя не си беше сложила дори червило, а не носеше и никакви бижута, по някакъв начин, както си беше по сандали и с обикновена памучна рокля, тя успяваше да създаде впечатлението, че е облечена безупречно. — Може да ви се наложи да доплатите двайсет долара, когато ви приемат багажа, но това няма да представлява проблем за вас, нали?

Двамата с баща ми се вторачиха един в друг като две котки. После баща ми отклони поглед. Малко се срамувах от спортното му сако, което ми напомняше на хората, заподозрени в рекет, чиито снимки публикуваха в „Дейли Нюз“.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш два куфара каза той нацупено и аз бях почти готов да оставя куфара при госпожа Барбър, а по-късно да й се обадя и да й обясня какво има в него. Но преди да реша да кажа каквото и да било, широкоплещестият шофьор-руснак бе извадил сака на Ксандра от багажника и бе надигнал втория ми куфар, който — с известно натискане и блъскане — успя да натика вътре.

— Виждате ли, не е много тежък! — каза той и захлопна багажника, бършейки чело. — Пък е и мек!

— Но сакът ми! — възкликна паникьосано Ксандра.

— Няма проблем, мадам. Мога да го сложа на предната седалка до себе си. Или отзад, при вас, както предпочитате.

— В такъв случай всичко е наред — каза госпожа Барбър — привеждайки се напред, за да ме целуне леко — целуваше ме за първи път, откакто заживях у тях, целувка като онези, които си разменят дамите, излезли заедно на обяд, ухаеща на мента и гардения. — Чао на всички — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.

Двамата с Анди се бяхме сбогували предния ден; знаех, че заминаването ми го натъжава, и все пак се почувствах засегнат, задето не бе останал да ме изпрати, а вместо това замина с останалите от семейството за уж така ненавистната къща в Мейн. Що се отнася до госпожа Барбър, тя не изглеждаше особено разстроена от раздялата ни, докато, честно казано, аз почти се бях поболял от мисълта, че си тръгвам.

Сивите й очи бяха ясни и спокойни, когато срещнаха моите.

— Благодаря ви толкова много, госпожо Барбър — казах аз. — За всичко. Предайте поздравите ми на Анди.

— Разбира се, че ще предам — каза тя. — Ти беше много приятен гост, Тио.

Стоях в трептящия от задушна утринна омара въздух на Парк Авеню, задържайки за миг ръката й — с далечната надежда, че тя ще ми каже да й се обадя, ако имам нужда от нещо — но тя каза само:

— Е, тогава, желая ти късмет — и ме целуна отново, леко, хладно, а после се отдръпна.

Все още не можех да осъзная напълно, че напускам Ню Йорк. През целия си живот не бях напускал този град за по-дълго от осем дни. По пътя към летището, докато се взирах в билбордовете, които известно време нямаше да виждам — реклами на стриптийз-клубове и адвокати, предлагащи услугите си в дела за телесни повреди — ме връхлетя една вледеняваща мисъл. Ами летищният контрол? Не бях летял много (само два пъти, единият — когато ходех още в детска градина) и дори не знаех със сигурност какво включва проверката: рентген? Претърсване на багажа?

— Всичко ли отварят на летището? — попитах плахо — а после повторих въпроса си, защото като че ли никой не ме беше чул. Седях на предната седалка, за да осигуря романтично уединение на баща ми и Ксандра.

— О, да — отвърна шофьорът на таксито. Беше едър, широкоплещест руснак: с груби черти, потни бузи, червени като ябълки, приличаше на затлъстял състезател по вдигане на тежести. — А ако не отварят багажа, го прекарват през рентген.

— Дори и този, който предавам — не ръчния?

— О, да — каза той с явно желание да ме успокои. — Проверяват за експлозиви, за всичко. Напълно безопасно е.

— Но… — опитвах се да намеря начин да формулирам въпроса си, без да се издам, и не успявах.

— Не се бой — каза шофьорът. — На летището е пълно с полиция. А пък преди три-четири дни имаше дори временни заграждения .

— Е, мога само да кажа, че нямам търпение да се махна от това шибано място — заяви Ксандра с хрипкавия си глас. За момент се учудих, защото ми се стори, че говори на мен, но когато погледнах назад, видях, че се е обърнала към баща ми.

Баща ми постави ръка на коляното й и каза нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Беше си сложил тъмните очила, беше се облегнал на задната седалка, и в монотонния му глас се долавяше нещо младежки разпуснато, нещо тайнствено, което премина между тях, когато той стисна коляното на Ксандра. Обърнах им гръб и се загледах в ничията земя, която профучаваше покрай нас: дълги, ниски сгради, кръчми, авторемонтни работилници, паркинги, в които колите се пържеха в утринната жега.