Дона Тарт - Щиглецът

— Благодаря — каза татко и пъхна хапчето в джоба на сакото си. — Хайде да намерим нещо, с което да ги прокараме, какво ще кажете? Прибери го — обърна се той към мен, когато вдигнах хапчето, което бях хванал между палеца и показалеца си, за да го огледам, удивен от големината му.

— Не му трябва цяло — каза Ксандра, вкопчвайки се в ръката на баща ми, и се наведе на една страна, за да оправи каишката на сандала си.

— Точно така — каза татко. Взе от мен хапчето, счупи го с опитен жест наполовина и пусна едната половина в джоба на спортното си сако, после двамата тръгнаха пред мен, влачейки багажа си.

Хапчето не беше достатъчно силно, за да ме извади напълно от строя, но ме поддържаше в щастливо-замаяно състояние, в което постоянно се гмурвах със скок от един в друг климатизиран сън. На седалките около мен пътниците забърбориха тихо, когато безтелесният глас на някаква стюардеса обяви резултатите от промоционалната игра на борда — вечеря и напитки за двама в „Трежър Айлънд“ 67 67 „Островът на съкровищата“. — Б.пр. . Нейното сподавено обещание бе причина да потъна в един сън, в който се гмурках дълбоко в чернозеленикави води, осветени от факли, състезавайки се с японски деца кой ще извади една калъфка от възглавница, пълна с розови перли. На фона на сънищата чувах равномерния рев на самолета — бял, сияен и постоянен като шума на морето, макар че в един странен момент — когато, увит в тъмносиньото одеяло, сънувах някъде високо над пустинята — двигателите като че ли замлъкнаха и аз почувствах как се издигам в безтегловност, с лицето нагоре, все така закопчан с колана към седалката, която някак бе успяла да се откъсне от останалите седалки и се рееше свободно из салона.

Върнах се в тялото си със силно друсване, когато колесникът докосна пистата и самолетът заподскача напред, докато се закова с писък на място.

— Иии… добре дошли в Лост Уейджес 68 68 Lost Wages — ( англ.) пропилени заплати. — Б.пр. , Невада — казваше пилотът по интеркома. — Нашето местно време в Града на греха е 11:47 сутринта.

Полуослепен от ярката светлина, сред много стъкло и всякакви светлоотразяващи повърхности, аз се влачех след баща ми и Ксандра през терминала, зашеметен от тракането и проблясъците, носещи се откъм игралните автомати, от музиката, гърмяща неуместно силно толкова рано през деня. Летището приличаше на вариант на Таймс Скуеър с размерите на мол: гигантски палми, киноекрани, на които се виждаха фойерверки и гондоли, танцьорки, певци и акробати.

Мина много време, преди вторият ми куфар да се появи на лентата. Гризейки нокти, аз се взирах в един билборд с ухилен комодски дракон, реклама за атракции в някакво казино: „Очакват ви над 2000 влечуги“. Струпалите се край лентата за багажа хора приличаха на колоритна група окъснели посетители на треторазреден нощен клуб: някои бяха изгорели от слънцето, други носеха ризи от лъскава материя, имаше и дребни, окичени с бижута азиатки с огромни черни очила със запазения знак на известни марки. Лентата се въртеше, вече почти празна и баща ми (беше ми ясно, че страшно му се пуши) бе започнал да се протяга, да крачи напред-назад и да потрива буза с кокалчетата на ръката си, както правеше, когато му се пиеше, когато куфарът най-после се появи — последен, брезентов, със защитен цвят, с червения етикет и пъстрата панделка, която майка ми бе увила около дръжката.

С една дълга крачка баща ми се хвърли към него и го грабна, преди да успея да стигна дотам.

— Крайно време беше — каза той с весело оживление и го хвърли върху количката с багажа. — Хайде, да се махаме оттук.

Излязохме с количката през плъзгащите се врати и спиращата дъха горещина се изправи пред нас като стена. На цели мили разстояние, във всички посоки, пред нас се редяха паркирани коли, покрити и притихнали. Взирах се упорито право напред — остро проблясваше хромиран метал, хоризонтът трептеше като огледало с неравна, вълнообразна повърхност — сякаш, ако погледнех назад или се поколебаех, това би накарало някой униформен служител да застане на пътя ни. Но никой не ме хвана за яката, никой не ни изкрещя да спрем. Никой дори не ни погледна.

Ярката светлина ме караше да се движа така дезориентирано, че когато баща ми спря пред един нов сребрист „Лексус“ и каза:

— Окей, ето ни и нас — аз се препънах в бордюра и едва не паднах.

— Това ваше ли е? — попитах, гледайки ту него, ту нея.

— Какво? — отвърна кокетно Ксандра, пристъпвайки тежко с платформите към предната седалка, докато баща ми отваряше колата с писукащото дистанционно. — Не ти ли харесва?