Дона Тарт - Щиглецът

Година? Все още обмислях това — което означаваше, че баща ми се е сдобил с колата (и с Ксандра) още преди да изчезне, когато вдигнах глава и забелязах, че крайпътните молове са отстъпили място на безкрайни на вид редици малки къщички с декоративна мазилка на фасадите. Въпреки усещането за еднаквост, въпреки вида им на белезникави кутийки — наредени в редици, като надгробни камъни в гробище — някои бяха боядисани в празнични пастелни тонове (бледозелено, нежнорозово и млечносиньо), имаше и нещо вълнуващо чуждестранно в резките очертания на сенките, в бодливите пустинни растения. Израснал в град, където пространството винаги беше недостатъчно, аз бях по-скоро приятно изненадан. За мен щеше да бъде нещо ново да живея в къща с двор, въпреки че на този двор имаше само кафяви камъни и кактуси.

— Това все още ли е Лас Вегас?

Опитвах се като в игра да намеря онова, което отличаваше една къща от друга: тук сводест вход, там басейн или палма.

— Сега виждаш една напълно различна част на града — каза баща ми, издиша рязко тютюневия дим и загаси цигарата си, трета поред. — Тази част, която туристите никога не виждат.

Въпреки че се движехме от доста време сред къщите, наоколо нямаше нищо, по което човек да се ориентира, невъзможно бе да се прецени каква е целта ни и в каква посока се движим. Линията на покривите беше монотонна, не се променяше, и аз започнах да се боя, че можем да оставим зад гърба си и пастелните къщички и да се озовем в пустошта, на някой изгарян от слънцето паркинг с каравани сред земите със солена почва, от онези, които бях виждал по филмите. Но вместо това — за моя изненада — къщите започнаха да стават по-големи: с втори етаж, кактусови градини, огради, басейни и гаражи за повече от една кола.

— Е, ето ни вкъщи — обяви баща ми, завивайки по път, обозначен с невероятен знак — от гранит, на който бе написано с бронзови букви: „Ранчото от Каньона на сенките“.

— Тук ли живеете? — попитах впечатлен. — А има ли каньон?

— Не, просто мястото се казва така — отвърна Ксандра.

— Разбираш ли, тук има куп нови жилищни комплекси — каза баща ми и стисна носа си между очите. По тона му — онзи познат, раздразнителен тон, който подсказваше, че му се пие — личеше, че е уморен и в не много добро настроение.

— И дават на отделните квартали общо име — поясни Ксандра.

— Именно. Както и да е. О, защо не млъкнеш, по дяволите — избухна баща ми, пресягайки се да намали звука, когато жената от навигационната система се обади с нови инструкции.

— Всички те имат, така да се каже, тематични названия — продължи Ксандра, нанасяйки гланц по устните си с върха на малкия си пръст. — Има „Поселище Бриз“, „Хребет на призраците“, „Вили на танцуващите сърни“. В „Спортно знаме“ се намира голф-игрището. А в Encantada 72 72 (исп.) очарована, омаяна — Б.пр. е най-лъскаво — има много скъпи къщи… хей, завий насам, захарче — допълни тя, стисвайки ръката на баща ми над лакътя.

Баща ми продължаваше да кара напред и не отговори.

— Да му се не види! — Ксандра се обърна и погледна отклонението, което вече се губеше зад нас. — Трябва ли винаги да избираш най-дългия път?

— Стига с тези преки пътища. Станала си като онази жена от навигацията на „Лексус“-а.

— Да, но нали така ще стане по-бързо. Сега ще трябва да заобиколим чак покрай „Танцуващите сърни“.

Баща ми изпухтя раздразнено.

— Виж какво…

— Какво толкова трудно има в това да завиеш към „Следите на циганките“ и после да завиеш два пъти наляво и един път надясно? Само толкова трябва. Ако отклониш при „Десатоя“…

— Да се разберем, ти ли искаш да шофираш? Или ще ме оставиш аз да карам шибаната кола?

Знаех, че не бива да противореча на баща си, когато заговореше с този тон, и очевидно Ксандра бе научила същото. Тя се завъртя със замах на седалката — и с умишлена настоятелност, с която явно целеше да го раздразни — увеличи рязко звука на радиото и започна да натиска силно копчето, прехвърляйки радиостанциите, рекламите се примесиха с пращене и пукот.

Стереоуредбата беше толкова мощна, че чувствах равномерната пулсация на звука в гърба на бялата ми кожена седалка. „Ваканция — онази, за която винаги съм мечтал…“ Светлина се плъзгаше по дивите пустинни облаци и ги пронизваше със силата на експлозия — небето беше безкрайно, отровносиньо, като от компютърна игра или халюцинация на летец-изпитател.

— „Вегас 99“ ви предлага музика от осемдесетте и деветдесетте — заговори бързо и възбудено гласът от радиото. А сега за вас — Пат Бенатар 73 73 Творчески псевдоним на Патриша Мей Анджейевски (р. 1953 г.), американска певица, печелила четири пъти наградата „Грами“. — Б.пр. , в нашето предаване „Обяд с еротичните танци на дамите от осемдесетте“.