Дона Тарт - Щиглецът

Когато стигнахме до квартала „Именията Десатоя“, на Дезърт Енд Роуд 6219, където в някои от дворовете видях натрупан дървен материал, а вятърът носеше по улиците пясък, ние навлязохме във входната алея на голяма къща, в чийто външен вид имаше нещо испанско, или може би мавританско — кремава фасада с гипсова украса, прозорци с капаци, сводести стрехи и керемиден покрив, начупен под изненадващи ъгли. Бях впечатлен от безцелната й разпиляност, от колоните и корнизите, външната врата със сложна украса от ковано желязо — всичко това й придаваше вид на декор, сякаш беше къща от някоя сапунена опера на канал „Телемундо“, който портиерите ни гледаха постоянно в стаята за багажа.

Слязохме от колата и тръгнахме да я заобикаляме с куфарите в ръце, за да минем през гаража, когато чух някакъв зловещ, плашещ звук, нещо като писък или плач, от вътрешността на къщата.

— Божичко, какво е това? — попитах и пуснах стреснато куфарите си на земята.

Ксандра, залитайки леко на високите си сандали, се бе навела на една страна и ровеше за ключовете си.

— О, млъкни, млъкни, млъквай, по дяволите — мърмореше тя под нос. Още преди да успее да отвори широко вратата, отвътре излетя с писък някакъв истеричен космат парцал и започна да подскача, да танцува и да се върти около нас.

— Седни! — Ксандра вече крещеше. През полуотворената врата звуци, напомнящи за сафари (тръбене на слон, маймунско бърборене) ехтяха така гръмко, че се чуваха чак в гаража.

— Уау — казах и надникнах вътре. Въздухът беше горещ и спарен: миришеше на застоял цигарен дим, нови килими, и — несъмнено — на кучешки изпражнения.

— За служителите в зоологическата градина големите котки крият редица предизвикателства — гърмеше някакъв глас откъм телевизора. — Защо да не последваме Андреа и нейния екип на сутрешната им обиколка.

— Хей — казах и спрях на прага с куфарите си, — оставили сте телевизора включен.

— Да — каза Ксандра, промушвайки се покрай мен, — това е „Анимал Планет“, оставих го заради него. Заради Попър. Казах, долу! — кресна тя на кучето, което задраска по коленете й с лапи, когато тя влезе, залитайки на високите си сандали и изключи телевизора.

— Останал е тук сам? — попитах, надвиквайки крясъците на кучето. Беше едно от онези дългокосмести момичешки кученца, което би било бяло и пухкаво, ако беше чисто.

— О, той си има чешмичка за вода от зоомагазина — каза Ксандра, избърса чело с опакото на ръката си и прекрачи кучето. — И една от онези големи автоматични хранилки, нали ги знаеш?

— Каква порода е?

— Малтийска болонка. Чистокръвен. Спечелих го на една лотария. Знам, трябва да го изкъпя, голяма досада е да ги поддържаш чисти. Браво, виж какво направи с панталоните ми — обърна се тя към кучето. — Бели джинси.

Стояхме в просторно, отворено помещение с високи тавани и вътрешна стълба, която водеше към нещо като галерия с перила от едната му страна — помещение, голямо почти колкото целия апартамент; в който бях израснал. Но когато започнах отново да виждам по-ясно след ярката слънчева светлина отвън, се удивих, забелязал колко празно беше тук. Стени в цвят „слонова кост“. Каменна камина, сякаш зидана за някоя ловна хижа. Диванът като че ли бе взет от чакалня на болница. От другата страна на стъклената врата, водеща към вътрешен двор, по стената се простираха лавици, повечето от тях празни.

Баща ми влезе, поскърцвайки с обувки, и тръсна куфарите на килима.

— Господи, Ксан, тук мирише на лайна.

Ксандра — привеждайки се, за да остави чантата си — направи гримаса, когато кучето започна да подскача, да се закача с нокти и да се катери по нея.

— Нали Джанет трябваше да идва да го извежда — каза тя, надвиквайки пискливото джафкане на кучето. — Имаше ключове и всичко останало. Божичко, Попър — каза тя, сбръчквайки нос, и отвърна глава, — смърдиш.

Празнотата на дома ме потресе. До този момент не бях поставял под въпрос необходимостта да бъдат продадени книгите, килимите и старинните вещи на майка ми, както и настояването всичко останало или да бъде изпратено на благотворителни организации, или изхвърлено на боклука. Бях израснал в апартамент с четири помещения, в който всички гардероби бяха натъпкани до пръсване, под всяко легло имаше кутии, а тенджерите и тиганите висяха на куки от тавана, защото за тях нямаше място в кухненските шкафове. Но — колко лесно би било да се донесат тук някои от нейните вещи, като сребърната кутия, която бе принадлежала на майка й, или картината с онази кафява кобила, която на вид можеше и да е работа на Стъбс, или дори онзи екземпляр на „Черния красавец“, който тя бе чела като дете! Не можеше да се каже, че не биха им влезли в работа няколкото добри картини или някои от мебелите, които тя бе наследила от родителите си. Той се бе отървал от вещите й, защото я мразеше.