Дона Тарт - Щиглецът

Баща ми продължаваше:

— … защото аз няма какво да доказвам, разбираш ли? В тази игра участват двама. Въпросът не е там кой е прав и кой — крив. Да, признавам, аз също нося вина за някои неща, макар че съм длъжен да подчертая нещо, което и ти знаеш — тя несъмнено умееше да пренаписва историята в своя изгода. — Беше странно да бъда отново в една стая с него: струваше ми се почти, че той издаваше различна миризма, беше придобил нова плътност и тежест, бе станал някак загладен, като че ли бе намазан от глава до пети с пласт тлъстина, дебел половин инч. — Предполагам, че в много бракове възникват проблеми като нашите — но тя се беше ожесточила ужасно, нали разбираш? А и с тази отчужденост… Наистина, просто чувствах, че не мога да живея повече с нея, макар че, Бог ми е свидетел, тя не заслужаваше това …

„Несъмнено не го заслужаваше“, казах си на ум.

— Защото нали знаеш каква беше истинската причина — не знаеш ли? — каза баща ми, облегнал се на рамката на вратата с лакът и ме изгледа проницателно. — Знаеш ли защо си тръгнах? Трябваше да изтегля пари от банковата ни сметка, за да платя данъци, а тя побесня, като че ли ги бях откраднал — наблюдаваше ме много внимателно, искаше да види реакцията ми. — От нашата обща банкова сметка. Искам да кажа, че по принцип, ако свалим картите на масата, тя ми нямаше доверие. Не вярваше на съпруга си.

Не знаех какво да кажа. За първи път чувах това за данъците, но несъмнено не беше тайна, че майка ми нямаше вяра на баща ми, когато ставаше дума за пари.

— Господи, колко злопаметна беше — каза той, с почти весела гримаса, плъзгайки ръка надолу по лицето си. — Око за око. Винаги гледаше да си го върне тъпкано. Защото — и това е вярно — тя никога нищо не забравяше. Можеше да чака двайсет години, за да ти натрие носа. И няма спор, аз съм този, който винаги се оказваше лошият, а може и наистина да съм лошият…

Картината, макар и малка, вече ми натежаваше, лицето ми бе схванато от усилия да прикрия смущението си. За да изолирам гласа му, започнах да броя на ум на испански. Uno dos tres cuatro cinco seis …

Когато стигнах до двайсет и девет, се появи Ксандра.

— Лари — каза тя, — хубаво местенце сте имали тук с твоята жена.

Начинът, по който го каза, породи у мен съжаление към нея, но от това тя не ми стана по-симпатична.

Баща ми я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, с някакво мачкащо движение, от което ми се доповръща.

— Е — каза той скромно, — то беше по-скоро нейно, отколкото мое.

„Не знаеш колко си прав“, помислих си.

— Ела тук — каза баща ми, хвана я за ръка и я поведе към спалнята на майка ми, напълно забравил за мен. — Искам да ти покажа нещо.

Обърнах се и ги изпратих с поглед — повдигаше ми се при мисълта, че Ксандра и баща ми ще се ровят из вещите на майка ми, но задоволството, че се махнаха, ми помагаше да не го преживявам тежко.

Хвърляйки по едно око към пустия коридор, заобиколих леглото си и поставих картината така, че да не се вижда. На пода се търкаляше стар брой на „Ню Йорк Поуст“ — същият вестник, който тя ми бе подхвърлила, а той бе долетял с пърхане до мен през последната ни събота заедно. „Ето, хлапе“ бе казала тя, надниквайки през вратата, „избери си филм“. Въпреки че имаше няколко филма, които бихме харесали и двамата, аз бях избрал една дневна прожекция от цикъл филми с Борис Карлоф: „Крадци на трупове“. Тя прие избора ми без никакви възражения, отидохме във „Филм Форум“, изгледахме филма, а после отидохме да ядем хамбургери в „Муунданс Дайнър“ — извънредно приятен съботен следобед, ако изключим това, че за нея той бе последен на тази земя, и сега аз се чувствах ужасно всеки път, когато си спомнех за него, защото (благодарение на мен) последният филм, който тя бе гледала, беше някаква изтъркана старомодна ужасия за трупове и обири на гробове. (Ако бях избрал филма, който тя бе искала да види — онзи за децата на Париж по време на Първата световна война, за който имаше много добри отзиви — дали пък нямаше да стане така, че тя да оцелее по някакъв начин? Често се случваше мислите ми да хлътват суеверно в такива мрачни разломи.)

Макар че приемах вестника като нещо свещено, като исторически документ, аз все пак го разтворих и разделих на страници. Започнах ожесточено да опаковам картината в страниците, една по една, и после ги залепих със същите лепенки, които бях ползвал само преди няколко месеца, за да опаковам подаръка на мама за Коледа. „Съвършеният подарък!“ бе казала тя, облечена в пеньоара си, сред вихрушка от цветна хартия, и се бе навела да ме целуне: беше комплект акварелни бои, които тя така и нямаше да носи в парка в съботните утрини на лятото, което не бе съдено да види.