Дона Тарт - Щиглецът

— Флорида, казвате? — чух да отбелязва Хосе. — Много е красиво там.

— Да, страхотно е. Във Вегас поне имаме слънце, съмнявам се, че бих понесла зимите тук, бих се превърнала в сладолед на клечка…

В мига, когато вдигнах торбата, осъзнах, че е прекалено лека — почти празна. Къде, по дяволите, беше картината? Макар че направо не виждах ясно от паника, не спрях, а продължих да вървя, надолу по коридора, на автопилот, обратно към спалнята си, а зъбчатите колелца в мозъка ми поскърцваха и бръмчаха, докато вървях…

Внезапно — през разбърканите картини от онази нощ — споменът се върна. Торбата беше мокра. Не исках да оставя картината в мокра торба, за да не плесеняса, да не се разтекат боите, знам ли какво… Вместо това — как бях могъл да забравя? — бях я поставил на бюрото на майка си, за да бъде първото нещо, което би видяла, когато се прибере у дома. Бързо, без да спирам, хвърлих торбата в коридора пред затворената врата на моята спалня и влязох в спалнята на майка ми, замаян от страх, с надеждата, че баща ми не е решил да ме последва, но без да се осмеля да се обърна назад, за да видя така ли е.

Чух от дневната гласа на Ксандра:

— Сигурно виждате много знаменитости по улиците тук, а?

— О, да. ЛеБрон, Дан Акройд, Тара Рийд, Джей Зи, Мадона…

В спалнята на майка ми беше тъмно и прохладно, изпитах чувството, че няма да имам сили да понеса лекия, едва доловим мирис на нейния парфюм. И картината беше там, подпряна между фотографиите в сребърни рамки — родителите й, тя, аз на всевъзможни възрасти, и много коне и кучета: Чокборд, кобилата на баща й, Бруно — датският дог, нейният дакел Попи, който умрял, когато съм бил в детската градина. Събирайки сили да понеса гледката на очилата й за четене на бюрото и черния й чорапогащник, вкоравил се там, където го беше метнала да съхне, бележките с нейния почерк на настолния календар и милион други пронизващи сърцето ми гледки, аз взех картината, пъхнах я под мишница и се върнах бързо в собствената си стая от другата страна на антрето.

Стаята ми — както и кухнята — гледаше към вентилационната шахта и вътре беше тъмно, ако не се запалеше лампата. Употребявана кърпа за баня лежеше смачкана там, където я бях хвърлил през онази последна сутрин, върху куп дрехи за пране. Вдигнах я — изкривих лице от миризмата с намерението да покрия картината, докато намеря по-добро място, на което да я скрия, може би в…

— Какво правиш?

Баща ми стоеше на прага — тъмен силует, загърбил светлината.

— Нищо.

Той се наведе и вдигна торбата, която бях оставил на пода в коридора.

— Какво е това тук отвън?

— В тази торба носех учебниците си — казах след кратко мълчание — макар очевидно да ставаше дума за сгъваема пазарска торба от онези, които майките носеха в чантите си и нито аз, нито което и да било момче не би отишло с нея на училище.

Баща ми я хвърли през отворената врата, бърчейки нос заради миризмата.

— Пфу — каза той и размаха ръка пред лицето си, — тук мирише на непрани чорапи.

Докато се пресягаше през вратата и натискаше ключа на лампата, аз успях с едно сложно, спазматично движение да покрия картината с кърпата така, че (надявах се) той да не я види.

— Какво е това там?

— Плакат.

— Виж какво, надявам се, че нямаш намерение да помъкнеш куп боклуци към Вегас. Няма нужда да вземаш зимни дрехи — няма да ти трябват, освен може би някой ски-екип. Няма да повярваш какви възможности за ски има при Тахо, не като на онези заледени ниски планини тук на север.

Разбирах, че трябва да отговоря нещо, особено като се има предвид, че това бе най-дългата и дружелюбна реплика, която бе отправил към мен, откакто се появи, но някак не успявах да събера мислите си

Баща ми продължи рязко:

— Знаеш ли, не беше никак лесно да се живее с майка ти — той вдигна от бюрото ми нещо, което приличаше на стар тест по математика, погледна го и го хвърли обратно. — Беше затворен човек. Нали знаеш какъв й беше обичаят. Пускаше кепенците. Изолираше ме. Винаги държеше да постъпва правилно, дори когато това усложняваше нещата. Беше въпрос на надмощие, разбираш ли — тя наистина беше вманиачена на тема контрол. Честна дума, макар да ми е неприятно да го кажа, беше се стигнало дотам, че ми беше неприятно дори да бъда в една стая с нея. Тоест, аз не твърдя, че е била лош човек. Просто в един момент нещата си вървяха добре, и в следващия — бам! Ами сега, какво направих — а тя прилагаше познатия трик с мълчанието.

Не отговорих — стоях там притеснен, с картината, покрита с плесенясалата кърпа, светлината бе насочена право към очите ми, искаше ми се да бъда където и да било другаде (в Тибет, на езерото Тахо или на луната) и не проговарях, защото се опасявах, че няма да се овладея. Онова, което той бе казал за майка ми, бе съвършено вярно: често се случваше да стане необщителна, а когато беше разстроена, беше много трудно да се разбере какво мисли, но аз нямах желание да обсъждам недостатъците на майка си, пък и във всеки случай те изглеждаха доста незначителни в сравнение с тези на баща ми.