Дона Тарт - Щиглецът

Леглото ми — старинно сгъваемо легло с месингови рамки, купено от битпазара, едновременно войнишко и уютно — винаги ми бе изглеждало като най-сигурното скривалище на света. Но сега, докато се оглеждах (ожулено бюро, японски постер с Годзила, чашата с пингвини, купена от зоопарка, в която държах химикалките си), съзнанието за несигурността на всичко наоколо ме блъсна тежко; почувствах замайване, докато си представях как всички наши вещи ще излетят от апартамента — мебели, сребро и всички дрехи на мама: рокли от мострени разпродажби, все още с етикети, всички онези правени по мярка обувки без ток, подобни на балетни пантофки и шемизети с инициалите й на маншетите. Столове и китайски абажури, стари плочи с джаз, които бе купувала от Гринич Вилидж, бурканите с мармалад, маслини и люта немска горчица в хладилника. Зашеметяващото изобилие от ароматни масла и овлажняващи кремове в банята, ярките цветове на пяната за вана, полупразните шишета с прекалено скъпи шампоани, подредени нагъсто по ръба на ваната (Кийлс, Клоран, Керастаз — майка ми винаги имаше по пет-шест едновременно). Как бе възможно апартаментът да ми е изглеждал толкова вечен и непоклатим, а всъщност да е само декор, очакващ да бъде разглобен и изнесен от хамали в работни гащеризони?

Когато отидох в дневната, пред мен се изпречи един пуловер на майка ми — лежеше на стола, където тя го беше оставила, небесносиньо привидение, напомнящо за нея. Раковините, които бяхме събирали на брега при Уелфлийт. Зюмбюли, които тя бе купила на корейския пазар няколко дни преди да умре — почернелите им, гнили стъбла се бяха прегънали и полепнали по вазата. В кошчето за боклук: каталози от „Доувър Букс“ 58 58 Американско издателство, основано през 1941, публикуващо стари и редки издания и албуми, в повечето случаи без авторски права, на сравнително ниски цени. — Б.пр. , „Белджиън Шус“ 59 59 Фирма за ръчно производство на обувки, основана преди 300 г. — Б.пр. ; опаковка от любимите й вафли „Неко“. Взех я и я подуших. Пуловерът — знаех това — щеше също да мирише на нея, ако го вдигнех и го притиснех към лицето си, макар че за мен бе непоносимо да го гледам.

Върнах се в стаята си, стъпих на стола пред бюрото, смъкнах куфара си — мек и не прекалено голям — и го натъпках с чисто бельо, чисти училищни униформи и ризи, върнати сгънати от пране. После поставих вътре картината, а върху нея — още един пласт дрехи.

Затворих ципа на куфара — нямаше ключалка, нали беше обикновен, платнен — и постоях съвсем неподвижно. После излязох в коридора. Чувах как в спалнята на майка ми се отварят и затварят чекмеджета. После чух кискане.

— Татко — обадих се на висок глас, — слизам долу да поговоря с Хосе.

Гласовете им замлъкнаха незабавно.

— Отивай — отвърна баща ми през затворената врата с неестествена сърдечност.

Върнах се, взех куфара и излязох с него от апартамента, оставяйки вратата открехната, за да мога да вляза отново. После слязох долу с асансьора, взирайки се в огледалото срещу себе си, опитвайки се да не си представям как Ксандра тършува из дрехите на майка ми в нейната спалня. Дали бе имал връзка с нея още преди да ни напусне? Дали изпитваше поне малко притеснение от това, че й позволяваше да рови като свиня из вещите на мама?

Вървях към входната врата, където Хосе стоеше на поста си, когато някой ме повика:

— Чакай малко!

Обърнах се и видях Голди, който излизаше забързано от стаята, където сортираха пощата.

— Тио, Господи, толкова съжалявам — каза той. За миг останахме така, загледани неуверено един в друг и после — с импулсивен жест, сякаш казваше „какво толкова, по дяволите“, толкова несръчно, че изглеждаше почти смешно, той протегна ръце и ме прегърна.

— Толкова съжалявам — повтори той, поклащайки глава. — Господи, какво нещастие.

Откакто се бе развел, Голди често поемаше нощни смени, а работеше и през празничните дни, стоеше до вратата, свалил ръкавиците си, с незапалена цигара в ръка, и се взираше в улицата. Майка ми често ме пращаше долу да му занеса кафе и сладкиши, когато той оставаше сам във фоайето, в компанията на осветената елха и електрическите светлини на седмосвещника и сортираше пощата сам, в пет часа в коледната утрин, и сега изражението му ми напомни за онези мъртви празнични утрини, за празния му поглед, пепелявобледото безизразно лице — в краткия миг, когато не се владееше, преди да ме забележи и да извади най-хубавата си усмивка, с която ми казваше „здрасти, малкия“.