Дона Тарт - Щиглецът

Поглеждайки зад мен, Хосе бе забелязал баща ми и Ксандра, която вървеше малко по-назад.

— Здравейте, господин Декър — каза той с по-официален тон, пресягайки се покрай мен, за да се ръкува с баща ми — учтиво, но без особена симпатия. — Радвам се да ви видя отново.

Баща ми, със своята Представителна Усмивка, понечи да каже нещо, но аз бях прекалено изнервен и го прекъснах:

— Хосе… — бях се тормозил с испанския по целия път дотук, повтаряйки си на ум изречението — mi papá quiere entrar en el apartamento, le necessitamos abrir lapuerta 55 55 (исп.) баща ми иска да влезе в апартамента, имаме нужда от вас, за да отворите вратата. — Б.пр. — После бързо вмъкнах и въпроса, който бях измислил, докато идвахме насам: — Usted puede subir con nosotros? 56 56 (исп.) Може ли да се качите с нас? — Б.пр. Очите на Хосе се стрелнаха бързо към баща ми и Ксандра. Той беше едър, хубав мъж, от Доминикана, нещо у него напомняше на младия Мохамед Али — добросърдечен, винаги готов да се пошегува, но въпреки това като че ли не беше препоръчително да го дразниш. Веднъж, изпаднал в настроение да откровеничи, беше вдигнал сакото на униформата и ми беше показал на корема си белег от удар с нож, получен при улично сбиване в Маями.

— С удоволствие — отвърна той спокойно, на английски. Гледаше тях, но аз знаех, че отговаря на мен. — Ще се кача с вас. Всичко е наред, нали?

— Да, добре сме — отвърна сопнато баща ми. Тъкмо той бе настоял да уча в училище испански, а не немски („та поне един човек в семейството да може да общува с шибаните портиери“).

Ксандра, която бях почнал да възприемам като пълна идиотка, се разсмя нервно и каза някак припряно, със запъване:

— Да, добре сме, но този полет наистина ни съсипа. Много път е от Вегас дотук и сме още малко… — на това място подбели очи и размаха пръсти, с което искаше да представи замайване.

— О, така ли? — каза Хосе. — Днес? На „Ла Гуардия“ ли пристигнахте?

Като всички портиери, и той бе гений в областта на общите приказки, особено ако ставаше дума за транспорт или за времето, или за това кой е най-добрият маршрут до летището в часа-пик.

— Чувах, че днес там имало големи закъснения, някакъв проблем с обработката на багажа, нещо свързано с профсъюзите, така ли е?

По пътя до асансьора дърдоренето на Ксандра течеше като равномерен, но развълнуван поток: колко бил мръсен Ню Йорк в сравнение с Лас Вегас („Да, признавам, на Запад всичко е много по-чисто, предполагам, че съм разглезена“), за сандвича с развалено пуешко в самолета и за стюардесата, която „забравила“ (Ксандра постави кавичките с върховете на пръстите си) да й върне рестото от петте долара, с които тя платила виното си.

— О, госпожо! — поде Хосе, излизайки в коридора, като поклати глава със своя присмехулно-сериозен маниер. — Храната в самолетите е ужасна. В наши дни имате късмет, ако изобщо ви дадат нещо за ядене. Но едно ще ви кажа за Ню Йорк. Тук ще намерите добра храна. Има много добри виетнамски ресторанти, добри кубински, добри индийски…

— Не обичам тези храни с много подправки.

— Можете да намерите добра кухня, каквато предпочитате — имаме всичко. Segundito 57 57 (исп.) секундичка — Б.пр. — каза той и вдигна пръст, докато прехвърляше връзката с ключове.

Ключалката поддаде с тежко изщракване, внушаващо инстинктивно, просмукващо се в кръвта усещане за правилност. Макар помещенията да бяха задушни, защото дълго бяха стояли затворени, едва не бях повален от този мирис — миришеше на „у дома“: на книги и стари килими, на лимонов препарат за под и на онези тъмни, ухаещи на смирна свещи, които тя купуваше от „Барнис“.

Торбата от музея беше подпряна на пода до дивана — точно където я бях оставил, преди колко седмици? В някакъв шемет аз се промуших напред и се стрелнах да я грабна, докато Хосе — препречил леко пътя на изнервения ми баща, уж несъзнателно — стоеше точно пред вратата, заслушан в бъбренето на Ксандра. Спокойното му, леко разсеяно изражение ми напомни, че бе гледал точно така през онази мразовита нощ, когато се наложи практически да носи на ръце дотук баща ми, толкова пиян, че си беше изгубил палтото. „Случва се и в най-добрите семейства“, беше казал той с безучастна усмивка, отказвайки да приеме двайсетдоларовата банкнота, която баща ми — дърдорещ несвързано, със следи от повръщано по сакото, изподран и мръсен, като че ли се бе търкалял по тротоара — се опитваше упорито да натика в лицето му.

— Аз всъщност съм от Източното крайбрежие — казваше Ксандра. — От Флорида, разбирате ли? — отново онова нервно изсмиване — неуверено, треперливо. — От Уест Палм по-точно.