Дона Тарт - Щиглецът

Баща ми се покашля и се обърна към мен с любезното изражение, което обикновено пазеше за непознати. Може би действително беше спрял да пие; но лицето му беше все така подпухнало, потно, с малко замаяно изражение, като че ли през последните осем месеца беше живял от коктейли с ром и хавайски коктейлни хапки.

— Ъъъ, синко — каза той, — дойдохме тук направо от самолета, защото… разбира се, искахме да те видим веднага…

Чаках.

— … трябва ни ключът за апартамента.

Нещата се развиваха малко прекалено бързо за мен.

— Ключът ли? — попитах.

— Не можем да влезем там — каза грубо Ксандра. — Опитахме вече.

— Работата е там, Тио — каза баща ми с ясен и сърдечен тон, прокарвайки с делови жест ръка през косата си, — налага се да вляза в жилището на Сътън Плейс и да видя какво е положението. Убеден съм, че там цари хаос, и някой трябва да влезе и да се погрижи за вещите.

„Ако не оставяше всичко в такъв проклет хаос…“ Бях чул баща си да крещи това на майка ми, когато — около две седмици, преди да изчезне — между тях избухна най-страшният скандал дотогава, защото обиците с диаманти и изумруди, които принадлежаха на майка ми, изчезнаха от подноса на нощното й шкафче. Баща ми (целият зачервен, той я имитираше със саркастичен фалцет) твърдеше, че това е станало по нейна вина, че вероятно ги е взела Чинция или някой друг, кой знае кой, по дяволите, глупаво било да се оставят накити да се търкалят така, и че може би това щяло да й послужи за урок, за да се грижи занапред по-добре за вещите си. Но майка ми — пепелявобледа от гняв — бе изтъкнала с хладен, безизразен тон, че била свалила обиците в петък вечер, а оттогава Чинция не бе идвала на работа.

„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“, бе изревал баща ми.

Мълчание.

„Значи, сега станах и крадец, а? Обвиняваш собствения си съпруг, че е откраднал бижутата ти? Що за смахнато, безумно обвинение е това? Трябва да се лекуваш, ясно ли ти е? Наистина се нуждаеш от професионална помощ…“

Само че се оказа, че не бяха изчезнали само обиците. След като той самият изчезна, се оказа, че липсваха и други неща — включително пари и някои антични монети, които тя бе наследила от баща си; тогава майка ми смени ключалките и предупреди Чинция и портиерите да не го пускат, ако се появеше, докато тя беше на работа. Но разбира се, сега всичко беше различно, нищо не можеше да му попречи да влезе в апартамента, да се рови из вещите й и да вземе каквото пожелае; но докато стоях и го гледах, и се питах какво, по дяволите, да отговоря, половин дузина неща се въртяха в съзнанието ми и на първо място сред тях беше картината. Всеки ден, в продължение на седмици, си бях повтарял, че трябва да отида там и да се погрижа за нея, да измисля някакъв вариант, но все отлагах, отлагах, и ето, че сега той беше тук.

Баща ми се взираше в мен със застинала усмивка.

— Става ли, приятелче? Как мислиш, ще можеш ли да ни помогнеш?

Може би вече не пиеше, но едновремешната раздразнителност, нападаща го късно следобед, когато му се допиваше, все още се долавяше, дразнеща като дращене на гласпапир.

— Ключът не е у мен — отвърнах.

— Няма проблем — каза припряно баща ми. — Можем да повикаме ключар. Ксандра, подай ми телефона.

Мислех трескаво. Не исках да отидат в апартамента без мен.

— Хосе или Голди могат да ни отворят — казах тогава. — Ако аз отида там с вас.

— Чудесно — каза баща ми, — да вървим.

В тона му долових подозрение, че лъжа за ключа (скрит на сигурно място в стаята на Анди). Знаех също, че не му е приятно да се обръщаме към портиерите, тъй като повечето от служителите в сградата нямаха добро мнение за баща ми — нерядко го бяха виждали в незавидно състояние под влияние на алкохола. Но аз се постарах да срещна очите му с колкото може по-безизразен поглед, докато накрая той сви рамене и се обърна.

— Hola, Jose!

— Bomba! — възкликна Хосе и отстъпи весело назад, когато ме видя на тротоара; той беше най-млад и най-весел сред портиерите, винаги се опитваше да се измъкне преди края на смяната си, за да играе футбол в парка. — Тио! Qué lo que, manito? 54 54 (исп.) Какво става, малкия? — Б.пр.

Непресторената му усмивка ме върна с болезнен тласък в миналото. Всичко си беше същото — зелената тента, жълтеникавите сенки, същата кафява локва с пяна отгоре се бе събрала в канавката край тротоара. Застанал пред вратите в стил „ар деко“ — блестящи от никел, целите в лъчи от абстрактните изображения на слънца, врати, през които биха могли да минават забързани вестникари в меки шапки, като във филм от трийсетте години — припомних си колко пъти бях влизал през тях, за да видя вътре как майка ми преглежда пощата или чака асансьора. Току-що върнала се от работа, с високи токчета и чанта за документи, с цветята, които аз й бях пратил за рождения ден. „Представяш ли си, тайният ми обожател пак се е появил!“