Дона Тарт - Щиглецът

— Но това е ужасно! — казах, след като бях помълчал стъписано. Не можех да разбера как може да се смее, като описва такова непочтено отношение.

— Е — той извърна очи към тавана, — все още бях малко зелен, но осъзнах, че ако я карам така, ще остарея, преди да успея да се измъкна оттам. Само че — при положение, че нямах пари и нямах къде да живея — какво можех да направя? Опитвах се отчаяно да измисля нещо, когато — ето ти чудо! — стана така, че Уелти се появи в офиса един ден, точно когато баща ми ме ругаеше. Обичаше да ме унижава пред хората си този мой баща — перчеше се като мафиотски бос, повтаряше, че му дължа пари за това и онова, че си ги удържал от моята така наречена „заплата“. Че не ми давал чека със заплатата заради някакво въображаемо нарушение. Такива неща.

Уелти… това не беше първия път; когато го видях. Беше идвал в офиса, за да урежда транспорт на покупки от разпродажби — винаги е твърдял, че с този негов гръб трябвало да полага повече усилия, за да направи добро впечатление, да накара хората да видят човека, а не недъга и такива неща, но аз го харесах от първия миг. Повечето хора го харесваха — дори баща ми, а той беше човек, който — как да кажа — не развиваше лесно добри чувства към хората. Така или иначе, Уелти стана свидетел на това избухване, а на другия ден се обади по телефона на баща ми и каза, че съм му необходим, за да подготвя за транспорт мебелите от някаква къща, чието обзавеждане бил купил. Бях едро, яко момче, работех усърдно — точно каквото му трябваше. И така… — Хоуби се изправи и протегна ръце над главата си, — Уелти беше ценен клиент. И баща ми, каквато и да е причината за това, се съгласи.

— Къщата, чието обзавеждане му помагах да опакова, беше старият дом на семейство Де Пейстър. А се случи така, че аз бях познавал добре старата госпожа Де Пейстър. От времето, когато бях малко дете, обичах да й ходя на гости — беше забавна старица, носеше яркожълта перука, и беше истински извор на информация, навсякъде около нея имаше документи, знаеше всичко за местната история, а и умееше да разказва невероятно увлекателно — тъй или иначе, къщата си я биваше, беше натъпкана със стъкло на „Тифани“, имаше много хубави мебели от началото на деветнайсети век, и аз успях да помогна за установяването на произхода на много от тях, доста повече от дъщерята на госпожа Де Пейстър, която не проявяваше и най-малък интерес към стола, на който бе седял президентът Маккинли и изобщо към подобни неща.

В деня, когато аз приключих с работата си в къщата — беше около шест вечерта и бях потънал от глава до пети в прах — Уелти отвори бутилка вино, двамата седнахме на един от сандъците с мебели и я изпихме — нали разбираш, голи подове и онова ехо, присъщо на празните къщи. Бях изтощен — той ми плати на ръка, в брой, без да намесва в това баща ми — и когато му благодарих и попитах дали не е чувал за друго място, където бих могъл да намеря подобна работа, той каза: виж какво, току-що открих магазин в Ню Йорк, така че ако ти трябва работа, имаш я. И така, чукнахме се по този повод, аз се прибрах у дома, напълних един куфар, предимно с книги, сбогувах се с икономката, и на другия ден потеглих за Ню Йорк в багажника на един камион, който бях спрял на автостоп. Никога не съм се обръщал назад.

Настана мълчание. Продължавахме да сортираме фурнира: фрагментите, тънки като хартия, потракваха като плочки от някаква старинна игра, китайска може би, призрачно лек звук, който ни караше да се чувстваме изгубени в далеч по-всеобхватна тишина.

— Хей — казах, забелязал едно парче, грабнах го и му го подадох тържествуващо: съвпадаше идеално по цвят, по-добре от всички други парчета, които бе отделил на купчина.

Той го взе от мен и го огледа под лампата.

— Не е зле.

— Какво не му е наред?

— Ами виж… — той допря късчето фурнир до кутията на часовника — в тази работа трябва да се съчетават най-вече линиите на дървото. Това е номерът. Отклонения в цвета се заличават по-лесно. Ето, това парче — той вдигна друг къс фурнир, видимо отличаващ се с няколко нюанса по цвят — с малко пчелен восък и малко подходящо оцветяване може да стане. С калиев бихромат и съвсем малко вандайково кафяво — понякога, когато ми е било действително много трудно да съчетая линиите, особено при някои видове орех, съм ползвал амоняк за потъмняване на ново дърво. Но само когато случаят е бил действително отчаян. Винаги е най-добре да ползваш дърво от времето, от което датира предмета, който реставрираш, ако намериш такова.