Дона Тарт - Щиглецът

— Искаш ли да дойдеш с нас в Мейн през лятото?

Обзелото ме ликуване ме накара да занемея за миг.

— Да! — казах после. — Уау! Ще бъде чудесно!

Дори тя не можа да потисне една лека усмивка.

— Е — каза тя, — Чанс със сигурност ще се радва да те впрегне в работа по яхтата. Доколкото разбирам, тази година ще потеглим малко по-рано — всъщност Чанс ще тръгне по-рано с децата. Аз ще остана в града, за да свърша някои неща, но ще дойда при вас след седмица-две.

Бях толкова щастлив, че изобщо не знаех какво да кажа.

— Ще видим дали ще се чувстваш добре на вода — може да ти хареса повече, отколкото на Анди. Нека поне се надяваме, че ще е така.

— Мислиш си, че ще е голямо забавление — каза мрачно Анди, когато изтичах (тичах, не вървях) обратно в нашата спалня, за да му съобщя добрата новина. — Но не е така. Ще намразиш тези неща.

Въпреки всичко ми беше ясно, че му е много приятно. И тази вечер — преди да си легнем — той седна с мен на ръба на долното легло, за да обсъдим какви книги да вземем, какви игри, както и да ми опише симптомите на морската болест, за да успявам, когато поискам, да се измъкна от задължението да помагам на палубата.

Тези две новини — и двете добри — ме накараха да се чувствам отпаднал и зашеметен от облекчение. Ако моята картина бе унищожена — ако това беше официалната версия, то значи аз разполагах с предостатъчно време, за да реша какво да правя по-нататък. По силата на същото вълшебство поканата на госпожа Барбър сякаш надхвърляше границите на лятото и стигаше надалеч, към хоризонта, сякаш целият Атлантически океан се простираше между мен и дядо Декър; промяната беше главозамайваща, и аз не можех да не ликувам заради дарената ми отсрочка. Знаех, че трябва да дам картината или на Хоуби, или на госпожа Барбър, и да разчитам на тяхната добронамереност, да им разкажа всичко, да ги помоля за помощ — с една потискащо трезвомислеща частица от съзнанието си разбирах, че ще съжалявам, ако не го направя, но бях прекалено зает с плаването и Мейн, за да се занимавам с каквото и да било друго; и дори започвах да си мисля, че би било хитър ход да задържа още известно време картината, като своеобразна застраховка за предстоящите три години, предпазваща ме от опасността да живея с дядо Декър и Дороти. Показателно за удивителната ми наивност е това, че дори вярвах, че ще успея да продам картината, ако се наложеше. И така, аз си мълчах, разглеждах морски карти и маршрути с господин Барбър, и се съгласих да отида с госпожа Барбър до „Брукс Брадърс“ 51 51 „Брукс Брадърс“ — най-старата верига магазини за мъжко облекло в Ню Йорк (междувременно предлагаща вече и дамско, и детско облекло), с централа на Медисън Авеню. — Б.пр. , за да ми купи яхтени мокасини и няколко леки памучни пуловера, които да нося вечер, когато станеше хладно. И не казах нищо.

— Прекалявах с образованието, това ми беше проблемът — каза Хоуби. — Или поне така мислеше баща ми.

Бях с него в работилницата и му помагах да сортира безброй парчета черешов фурнир, някои по-червеникави, други по-кафяви, всички част от старинни мебели, за да намерим точния оттенък, необходим за кръпка на кутията на високия стоящ часовник, по който той работеше.

— Баща ми имаше транспортна фирма (това вече знаех; името на компанията беше толкова прочуто, че дори аз го бях чувал) и през летните и коледните ваканции ме пращаше да товаря камиони — трябвало да се постарая, за да заслужа правото да карам някой от тях, така казваше. Мъжете на товарните рампи млъкваха като пънове, когато се появях там. Синът на шефа, нали разбираш. Вината не беше тяхна, като работодател баща ми беше гадно копеле. Така или иначе, караше ме да върша това от момента, когато навърших четиринадесет години, след училище и през почивните дни — товарех сандъци под дъжда. Понякога помагах и в офиса — потискащо, безрадостно място. През зимата там беше мразовито, през лятото — ужасно горещо. Трябваше да крещим, за да се чуваме над шума на вентилаторите. Първоначално го правех само лятно време и през коледните ваканции. Но после, след втората ми година в колежа, той обяви, че нямало вече да ми плаща таксата.

Бях намерил парче дърво, което ми се струваше подходящо, за да закърпим с него счупеното, и го плъзнах към него.

— Оценките ви ли бяха лоши?

— Не — представях се добре — каза той, взе дървото и го вдигна към светлината, после го сложи в купчината евентуално подходящи. — Работата е там, че той самият не беше ходил в колеж, а пък се бе справил чудесно, нали така? Да не би да си въобразявах, че съм нещо повече от него? Но имаше и още нещо — той просто беше такъв човек, имаше нужда да тормози всички около себе си, нали познаваш този тип хора, и си мисля, че сигурно е разсъждавал така — какъв по-добър начин да ме държи в подчинение и да ме принуди да му работя безплатно? Първоначално… — в продължение на няколко мига той оглеждаше съсредоточено друго парче фурнир, после сложи и него при възможните, — първо ми каза да прекъсна следването за една година — или дори за четири, пет, за колкото е необходимо — и да си спечеля парите за следване по трудния начин. Никога не виждах и цент от парите, които изработвах. Живеех у дома, а той внасяше сумите по специална сметка — за мое добро, нали разбираш. Казвах си, че постъпва сурово, но справедливо. Но после — след като му бях служил на пълен работен ден в продължение на три години — правилата на играта се промениха. Внезапно — той се разсмя — ами излезе, че не съм разбрал правилно уговорката. Оказа се, че съм му изплащал първите две години от следването си. Не бил отделял настрана нищо.