Дона Тарт - Щиглецът

Все по-трудно съумявах да обясня отсъствията си (често се случваше да не се появя и на вечеря), а изобретателността на Анди вече се изчерпваше.

— Искаш ли да дойда с теб, за да поговорим с нея? — попита Хоуби един следобед, когато двамата седяхме в кухнята и ядяхме плодова пита с череши, която той бе купил от пазара на фермерите. — Нямам нищо против да отида да се запозная с нея. А може би ще предпочетеш да я поканиш да дойде тук?

— Може би — отвърнах след кратък размисъл.

— Може да й е интересно да види онзи двоен скрин „чипъндейл“, нали се сещаш, филаделфийския, с извитата горна част. Не да го купува — просто да го погледне. А пък ако искаш, можем да я поканим на обяд в „Ла Грьонуй“ 50 50 „Ла Грьонуй“ (фр. жабата) — известен френски ресторант на 52-ра улица в Ню Йорк. — Б.пр. — той се разсмя — или пък в някое ресторантче тук наблизо, което може да й се стори забавно.

— Нека помисля — отвърнах; и този път се прибрах рано у дома с автобуса, потънал в мисли. Дори ако изключим това, че бях лъгал постоянно госпожа Барбър — все четях до късно в библиотеката във връзка с някакъв несъществуващ проект по история, щеше да бъде конфузно да призная пред Хоуби, че съм представил пръстена на господин Блакуел като семейна скъпоценност. А ако госпожа Барбър и Хоуби се срещнеха, по един или друг начин щеше да стане дума и за това. Като че ли нямаше начин да се избегне.

— Къде беше? — попита рязко госпожа Барбър, появила се от дълбините на апартамента с чаша джин с лимон в ръка — беше облечена за вечеря, но още не си беше обула обувките.

По нещо в тона й надуших клопка.

— Всъщност — отвърнах, — бях в Долен Манхатън, на гости на един приятел на майка ми.

Анди се обърна и ме зяпна недоумяващо.

— О, така ли? — попита със съмнение госпожа Барбър, хвърляйки изкосо поглед към Анди. — А пък Анди тъкмо ми обясняваше, че пак ще останеш до късно в библиотеката.

— Не и днес — отвърнах с непринуденост, която учуди и мен самия.

— Е, трябва да кажа, че това ме радва — каза хладно госпожа Барбър. — Като се има предвид, че централната сграда на библиотеката е затворена в понеделник.

— Не съм казвал, че е в централната сграда, мамо.

— Струва ми се, че вие може и да го познавате — подех, за да извадя Анди от огневата линия. — Или поне сте чували за него.

— За кого? — госпожа Барбър отново насочи погледа си към мен.

— За приятеля, при когото бях на гости. Казва се Джеймс Хобарт. Има магазин за мебели в Долен Манхатън — е, всъщност магазинът не е негов, той се занимава с реставрирането на мебелите.

Повдигнатите й вежди се отпуснаха.

— Хобарт?

— Работи за много фирми в града. Понякога и за „Сотбис“.

— Нали нямаш нищо против да му се обадя?

— Не — казах предпазливо. — Той каза, че би било хубаво да отидем да обядваме някъде тримата. А може би вие ще предпочетете да отидете някой път в магазина му.

— О! — каза госпожа Барбър, след като помълча изненадано миг-два. Сега тя бе хваната в крачка. Ако й се бе случвало някога да отиде по на юг от Четиринайсета улица, по каквато и да било причина, то поне такъв случай не ми беше известен. — Добре, ще видим.

— Не за да купувате нещо. Просто да огледате. Има някои хубави неща.

Госпожа Барбър примигна, после каза:

— Разбира се. — Стори ми се странно неуверена — погледът й беше едновременно неподвижен и нефокусиран. — Да, чудесно. Сигурна съм, че ще ми бъде приятно да се запознаем. Не сме се запознавали досега, нали?

— Не, струва ми се, не.

— Така или иначе… Анди, съжалявам, дължа ти извинение. И на теб, Тио.

На мен? Не знаех какво да кажа. Анди — който скрито посмукваше палеца си от едната страна — повдигна леко едното си рамо, когато тя се обърна бързо и напусна стаята.

— Какво е станало? — попитах тихо.

— Разстроена е. Няма нищо общо с теб. Плат си е у дома — допълни той.

Сега, след последните му думи, осъзнах, че от далечния край на апартамента се носи музика — тежко басово думкане, сякаш проникващо в подсъзнанието.

— Защо? — попитах. — Нещо не е наред ли?

— Нещо се е случило в училището.

— Нещо лошо?

— Бог знае — отвърна той едва чуто.

— Проблеми ли има?

— Предполагам. Никой не иска да говори за това.

— Но какво е станало?

Анди направи гримаса: „Кой знае“.

— Беше тук, когато се прибрахме от училище — чухме музиката. Китси се развълнува и хукна да му каже „добре дошъл“, но той се разкрещя и тръшна вратата в лицето й.

Трепнах. Китси обожаваше Плат.