Дона Тарт - Щиглецът

Обаждаха му се от аукционни къщи от всички краища на града, както и частни клиенти; реставрираше мебели за „Сотбис“, за „Кристис“, за „Тепър“ и за „Дойл“. След училище, сред сънливото тиктакане на високите часовници, той ме учеше да разпознавам текстурата и блясъка на различните видове дърво, цветовете им, лъскавите, къдрави вълнички на тигровия клен, зърнестата, подобна на пяна повърхност на почистения от чепове орех, да ги претеглям на ръка и дори да различавам мириса на всяко „понякога, когато не си сигурен какво е, е най-добре да го подушиш“ — пикантния махагон, димния мирис на ореха, характерния остър аромат на черната череша и цветния мирис на розовото дърво, примесен с дъх на амбра и смола. Триони и бургии, пили и камъни за заточване, различни видове длета, скоби и приспособления за рязане по ъгъл. Изучавах видовете лакове и позлати, какво е жлеб и какво — сглобка с шип, разликата между потъмнено дърво и истински абанос, нюпортска, кънектикътска и филаделфийска изработка на горната част на облегалката, как масивната конструкция и ниската надстройка на едно бюро „чипъндейл“ го правеха по-долнокачествено от друго бюро от същата епоха с характерните профили на крачетата, с четвъртинки колони с канелюри и „щедри“ по думите на Хоуби пропорции на чекмеджетата.

Долният етаж — слаба светлина, под, обсипан със стърготини — напомняше по нещо на конюшня — едри животни се редяха търпеливо в сумрака. Хоуби ми помогна да разбера, че хубавата мебел има индивидуалност на жива твар, с това, че наричаше отделните мебели „той“ и „тя“ 47 47 В английския език неодушевените предмети най-често се обозначават с местоимението за среден род. — Б.пр. , помогна ми да почувствам тази индивидуалност в мускулестата, почти животинска маса на забележителните мебели, отличаваща ги от техните по-питомни, безлични, безжизнени подобия, с навика си да плъзга с обич ръка по тъмните, лъскави хълбоци на бюфети и тоалетни масички, сякаш галеше домашни любимци. Беше добър учител и много скоро, превеждайки ме през процеса на анализ и сравнение, успя да ми обясни как да разпознавам имитацията: по прекалено равномерното износване (автентичните антики винаги бяха изтъркани неравномерно); по машинно изрязаните, а не полирани на ръка ръбове (достатъчно чувствителните пръсти можеха да почувстват машинно изрязания ръб, дори светлината да не бе достатъчно силна); но най-вече по това, че дървото изглеждаше безизразно, мъртво, по липсата на един определен отблясък: магията, породена през вековете, в които дървото е било докосвано и ползвано от човешки ръце, и преминавало от ръка на ръка. Замислех ли се за живота на тези достолепни стари писалища и високи скринове — живот, по-дълъг и по-милостив от човешкия — потъвах в покой като камък в дълбока вода, така че, когато дойдеше време да си вървя, излизах зашеметен и примигващ на шумното Шесто Авеню, почти неразбиращ къде се намирам.

Но повече, отколкото на работилницата (или „болницата“, както се изразяваше Хоуби), аз се наслаждавах на общуването със самия Хоуби: на уморената му усмивка, на небрежно-елегантната му стойка на едър мъж, на запретнатите ръкави и непринудения, шеговит начин, по който разговаряше, на обичая му да търка челото си с вътрешната страна на китката, като работник, на непоклатимото му добро настроение и солидния му здрав разум. Но макар че разговорите ни бяха непринудени и спорадични, те съвсем не бяха елементарни. Дори едно небрежно „Как си“ беше скрит въпрос с много оттенъци, а вечния ми отговор „Добре“ той можеше да разчете достатъчно лесно, без да ми се налага да давам сложни обяснения. И макар че рядко любопитстваше и разпитваше, имах чувството, че ме разбира по-добре от други възрастни, чиято работа бе да „влязат в главата ми“, както се изразяваше Енрике.

Но — преди всичко — аз го харесвах, защото се отнасяше с мен като с приятел, като с пълноправен събеседник. Нямаше значение дали понякога иска да говорим за съседа му, който имал подменена колянна става, или за старинната музика на концерта, на който бе присъствал в центъра. Ако му разкажех някоя смешна случка от училище, той ме изслушваше внимателно и с интерес; за разлика от госпожа Суонсън (която застиваше и ме поглеждаше стъписано, ако кажех някоя шега) или Дейв (който се изкикотваше, но някак смутено, и винаги с малко закъснение), Хоуби обичаше да се смее, и аз обичах той да ми разказва случки от собствения си живот: за грубовати, оженили се късно чичовци, за детството си и монахините, които си пъхали носа навсякъде, за третостепенния интернат на канадската граница и учителите му, които били до един пияници, за голямата къща в северната част на щата, в която по настояване на баща му било толкова студено, че прозорците се заледявали от вътрешната страна, за сивите декемврийски следобеди, когато четял Тацит или „Възходът на холандската република“ от Мотли. („Обичам историята, винаги съм я обичал. Нали знаеш, «пътят, по който не поех» 48 48 „Пътят, по който не поех“ — стихотворение от Робърт Фрост. — Б.пр. . Най-голямата ми амбиция от времето, когато бях момче, беше да преподавам история в университета «Нотр Дам». Но ми се струва, че и това, което правя сега, е просто едно по-различно занимание с история“.) Разказа ми за едноокото канарче, спасено от един магазин на „Улуъртс“, което го будело с песента си всяка сутрин през детството му; за пристъпа на ревматизъм, който го повалил на легло в продължение на шест месеца; и за странната малка библиотека за стари издания с рисувани тавани в съседство („за съжаление я разрушиха“), която посещавал, за да се измъкне от къщи. За госпожа Де Пейстър, самотната наследница на голямо богатство, на която ходел на гости след училище, някогашна красавица от Олбъни, която се занимавала с местна история, въртяла се грижовно около Хоуби и го хранела с кейк от Дънди, който пристигал по специална поръчка от Англия в тенекиени кутии, която нямала нищо против да разказва с часове на Хоуби за всеки отделен предмет в шкафа й с китайски порцелан, и чиято собственост бил между другото и онзи махагонов диван — за него се говорело, че е принадлежал на генерал Хъркимър 49 49 Генерал Николас Хъркимър (1728-1777) — един от военачалниците на бунтовническата армия и опълчението в региона по време на Американската революция. — Б.пр. — именно тя събудила първа интереса му към мебелите. („Макар че аз не мога да си представя генерал Хъркимър да се изтяга на тази декадентска мебел в античен стил, напомнящ за древна Гърция“.) За майка си, която починала скоро след смъртта на сестричката му, която пък живяла само три дни, и така Хоуби останал единствено дете; и за младия свещеник-йезуит и треньор на футболен отбор, който — след като една паникьосана ирландка-домашна помощничка му се обадила, за да каже, че бащата на Хоуби го пребива с колана си („кожата ми беше на парцали“) — дотичал у тях, запретнал ръкави и повалил бащата на Хоуби с едно кроше. („Отец Кийгън! Той беше единственият, който дойде у дома, когато страдах от ревматизъм, за да ми даде причастие. Помагах му при службата — той знаеше какво е положението, беше виждал следи от колана по гърба ми. Напоследък се говори за толкова много свещеници, постъпвали нередно с момчетата, но той беше добър с мен — винаги съм се питал какво е станало с него, опитвал съм се да го открия, но не можах. Баща ми се обади по телефона на архиепископа и докато се усетим, за нула време отпратиха отеца в Уругвай.“) Тук съвсем не беше като при семейство Барбър, където — независимо от общата добронамереност — аз или потъвах сред множеството, или се чувствах неловко като обект на официален разпит. Чувствах се по-добре от съзнанието, че е достатъчно само едно кратко пътуване с автобуса, право по Пето Авеню, за да стигна при Хоуби; и нощем, когато се будех стреснат, обзет от паника, а експлозията ме разтърсваше наново, понякога успявах да се приспя само с мисли за неговия дом, където човек неволно потъваше назад във времето и се озоваваше в средата на деветнайсети век, в свят на тиктакащи часовници и поскърцващи дъсчени подове, на медни съдове и кошници с репи и лук в кухнята, свят, в който пламъчетата на свещите се накланяха в течението от някоя отворена врата, пердетата на високите прозорци в дневната се издуваха и диплеха като бални рокли, а в прохладните, тихи стаи спяха старинни вещи.