Дона Тарт - Щиглецът

— После мама се прибра. Остана известно време в стаята му. После започна да говори по телефона. Не съм сигурен, но мисля, че татко ще се прибере скоро. Днес трябваше да вечерят със семейство Тикнър, но ми се струва, че вечерята е отменена.

— А ние кога ще вечеряме? — попитах след кратко мълчание. Обикновено в делничните вечери се хранехме пред телевизора, докато си пишехме домашните — но сега, когато Плат си беше у дома, а господин Барбър също се прибираше, пък и плановете на семейството за вечерта се бяха променили, изглеждаше по-вероятно всички да се съберат на вечеря в трапезарията.

Анди пооправи очилата си със суетлив жест на стара жена. Макар че аз бях тъмнокос, а неговата коса беше светла, съзнавах отлично, че благодарение на еднаквите рамки за очила, избрани за нас от госпожа Барбър, двамата си приличахме като грахови зърна — особено след като чух някакво момиче в училище да ни нарича „братя Сухарски“ (може да беше и „Психарски“, но във всеки случай не беше комплимент).

— Хайде да прескочим до „Серендипити“ и да си вземем хамбургери — предложи той. — Предпочитам да не съм у дома, когато татко се прибере.

— Вземете и мен — обади се неочаквано Китси, която дотърча и спря точно пред нас, зачервена и задъхана.

Двамата с Анди се спогледахме. Китси не обичаше да я виждат дори застанала до нас на опашката на автобусната спирка.

— Моля — изхленчи тя, поглеждайки ту него, ту мен. — Тоди е на тренировка по футбол, а аз си имам мои пари. Не искам да оставам сама с тях, моля ви !

— Е, хайде — казах на Анди, а тя ми хвърли поглед, изпълнен с благодарност.

Анди пъхна ръце в джобовете си.

— Добре тогава — каза и той безизразно. Казах си, че приличат на две бели мишки — само че Китси беше като захарно мишле, мишка-принцеса от приказките, докато Анди напомняше по-скоро на онези нещастни анемични мишлета от магазините за домашни любимци, с които можеш да храниш домашната си боа-констриктор.

— Вземи си нещата. Давай ! — настоя той, защото тя продължаваше да стои, загледана в него. — Няма да те чакам. И не забравяй да си вземеш парите, защото нямам намерение да ти плащам сметката.

През следващите няколко дни не отидох при Хоуби — от лоялност към Анди, макар че много ми се искаше поради напрегнатата атмосфера, която цареше навсякъде в дома. Анди беше прав: оказа се невъзможно да се разбере какво е направил Плат, тъй като господин и госпожа Барбър се държаха така, като че ли абсолютно всичко си беше наред (макар да бе ясно, че не е така), а самият Плат не казваше и дума, само седеше нацупен на масата, с паднали на лицето му кичури коса.

— Можеш да ми вярваш — казваше Анди, по-добре е, когато ти си тук. Поне говорят и се стараят малко повече да се държат нормално.

— Какво е направил според теб?

— Честна дума, не знам. И не искам да знам.

— Искаш, разбира се.

— Е, да — отстъпи Анди. — Но наистина нямам и най-бегла представа.

— Как мислиш, да не би да е излъгал за нещо? Или е откраднал? Или е дъвкал дъвка в училищния параклис?

Анди сви рамене.

— Последния път имаше неприятности, защото беше ударил някого със стик за лакрос в лицето. Но тогава не беше така — и после, съвсем изненадващо, добави: — Мама обича най-много Плат.

— Така ли мислиш? — попитах уклончиво, макар да знаех отлично, че това е истината.

— Татко обича най-много Китси. А мама обича най-много Плат.

— Но тя обича много и Тоди — казах, преди да осъзная как звучат думите ми.

Анди направи гримаса.

— Бих решил, че са ме подменили при раждането — каза той. — Ако не приличах толкова много на мама.

По някаква причина, по време на тази мъчителна интермедия (може би защото загадъчните проблеми на Плат ми напомняха за моите собствени) ми хрумна, че би трябвало да кажа на Хоуби за картината, или — най-малкото — да засегна мимоходом тази тема, за да видя каква ще бъде реакцията му. Затрудняваше ме въпросът по какъв начин да я спомена. Тя все още беше в нашия апартамент, там, където я бях оставил, в торбата, която изнесох от музея. Когато я видях облегната на дивана в предната стая през онзи ужасен следобед, когато се бях върнал там, за да си взема някои неща, които ми трябваха за училище, минах точно покрай нея, избягвайки я старателно, както бих избегнал някой досаден бездомник на тротоара, и през цялото време чувствах хладните бледи очи на госпожа Барбър, вперени в гърба ми, а после виждах как се плъзгат из апартамента ни, по вещите на майка ми, докато тя стоеше на прага със скръстени ръце.