Дона Тарт - Щиглецът

— Всъщност не — отвърнах, макар че вече ставаше късно.

— Хайде тогава — каза той, — да се хващаме на работа. Ще можеш да ми помогнеш с онзи малък стол там долу.

— С козите крака?

— Да, с козите крака. Там има закачена още една престилка — знам, прекалено голяма е, но току-що намазах стола с ленено масло и не искам да изцапаш дрехите си.

Дейв, психиатърът, бе казвал неведнъж, че му се иска да си избера някакво хоби — съвет, който ме дразнеше, защото предлаганите от него хобита (федербал, тенис на маса, боулинг) ми се струваха ужасно тъпи. Ако смяташе, че една-две игри на тенис на маса ще ми помогнат да преодолея мъката по майка си, той беше сериозно заблуден. Но — както свидетелстваха празният дневник, даден ми от господин Нюспийл, учителят по английски; предложението на госпожа Суонсън да се запиша на курсове по рисуване след училище; предложението на Енрике да ме заведе да гледам баскетбол на откритите игрища на Шесто Авеню; и дори спорадичните опити на господин Барбър да събуди у мен интерес към морска сигнализация и морски карти — очевидно много възрастни споделяха това мнение.

— Но какво все пак обичаш да правиш в свободното си време? — беше ме попитала госпожа Суонсън в нейния призрачен, бледосив кабинет, където миришеше на билков чай и пелин, на ниската масичка имаше високи купчини от списанията „Севънтийн“ и „Тийн Пийпъл“, а на фона се носеше сребрист звън на камбанки — някаква азиатска музика.

— Не знам. Обичам да чета. Да гледам филми. Да играя компютърни игри — Age of Conquest II и Age of Conquest: Platinum Edition. Не знам — повторих, защото тя не откъсваше поглед от мен.

— Е, това са все хубави неща, Тио — каза тя с угрижен вид. — Но би било добре да намерим някакво групово занимание, което да ти бъде интересно. Нещо, което изисква работа в екип, нещо, което да вършиш заедно с други твои връстници. Мислил ли си да се заемеш с някакъв спорт?

— Не.

— Аз се занимавам с едно бойно изкуство, наречено айкидо. Не знам чувал ли си за него. Това е начин да се възползваш от движенията на противника, вид самозащита.

Отклоних поглед от нея и вперих очи в окачената зад главата й очукана дървена плоскост с изображението на Светата Дева от Гуадалупе.

— А може пък да се заемеш с фотография — тя сключи ръцете си с много тюркоазени пръстени на бюрото. — Ако не се интересуваш от рисуване. Но искам да отбележа, че госпожа Шийнкопф ми показа някои от рисунките ти от миналата година — нали си спомняш, онази редица покриви, водните кули, изгледът от прозорците на кабинета? Показват, че имаш добро око — този изглед ми е познат, а ти си уловил действително интересни черти, някаква енергия — струва ми се, тя употреби думата „кинетична“, има някакво наистина приятно движение в пейзажа, с всички тези пресичащи се равнини и ъглите на пожарните стълби. Опитвам се да обясня, че не е толкова важно какво точно ще правиш — просто ми се иска да намерим начин да станеш по-отворен.

— Отворен спрямо какво? — попитах с глас, който прозвуча прекалено заядливо.

Тя ме изгледа учудено.

— Спрямо останалите хора! И — направи жест към прозореца — света около теб! Чуй ме — каза тя с най-мекия си, най-хипнотично успокояващ глас, — знам, че между теб и майка ти съществуваше невероятно тясна връзка. Разговаряла съм с нея. Виждала съм ви заедно. И знам точно колко много ти липсва.

„Не, не знаете“, казах си на ум и я загледах предизвикателно.

Госпожа Суонсън ми отправи странен поглед.

— Ще се учудиш, Тио — каза тя и се облегна в креслото си, на чиято облегалка бе преметнат шал, — като разбереш какви дребни, ежедневни неща могат да те изтръгнат от отчаянието. Но никой не може да го направи вместо теб. Ти си онзи, който трябва да търси отворената врата.

Макар да знаех, че намеренията й са добри, аз си тръгнах от кабинета й с наведена глава, очите ми смъдяха от гневни сълзи. Какво, по дяволите, можеше да разбере тази дърта кокошка? Госпожа Суонсън имаше гигантско семейство — около десет деца и трийсет внука, ако се съдеше от снимките по стените; госпожа Суонсън имаше огромен апартамент в Сентръл Парк Уест, къща в Кънектикът и нямаше никаква представа какво означава със строшаването на една дъска всичко около теб да рухне за миг. Лесно й беше да си седи в хипарското кресло и да дрънка за извънкласни занимания и отворени врати.

И все пак, най-неочаквано, една врата наистина се беше отворила, на най-невероятно място: в работилницата на Хоуби. Моята „помощ“ при работата върху стола (която се изразяваше предимно в това, че стоях отстрани, докато Хоуби разпаряше тапицерията, за да ми покаже щетите от дървояди, неумели поправки и други скрити отдолу ужасии) бързо се превърна в два или три удивително вълнуващи следобеда седмично, след училище: слагах етикети на различни буркани, бърках лепило от заешка кожа, подреждах кутии с дръжки за чекмеджета („дребните, досадни подробности“), а понякога просто го наблюдавах да обработва на струга крака на столове. Макар че магазинът горе си тънеше в мрак, а металните решетки оставаха спуснати, все пак в „магазина зад магазина“ високите стоящи часовници тиктакаха, махагонът сияеше, светлината се стичаше в златни езерца върху масите, животът в менажерията на долния етаж продължаваше да тече.