Дона Тарт - Щиглецът

— Не, но са тъпи като подметки. Искам да кажа, Сабин едва съобразява как да си движи краката, за да ходи. Ако семейството й нямаше пари и трябваше да се оправя сама, сигурно трябваше да стане… отде да знам, проститутка. Що се отнася до Лонгстрийт — той сигурно просто ще се свие някъде и ще чака да умре от глад, като хамстер, който си забравил да нахраниш.

— Потискащо е да те слуша човек.

— Просто се опитвам да кажа, че ти си умен. При това възрастните те харесват.

— Какво? — попитах със съмнение.

— Няма спор — отвърна Анди с безличния си, дразнещ глас. Не забравяш имената на хората, гледаш ги право в очите, ръкуваш се тогава, когато това е прието. В училище всички се връзват на фльонга заради теб.

— Да, но… — не исках да кажа, че то е, защото майка ми е мъртва.

— Не ставай глупав. Можеш да извършиш безнаказано дори убийство. Достатъчно умен си, за да прецениш как да го направиш сам.

— А защо тогава не си преценил как да се измъкнеш от твоя проблем с ветроходството?

— О, изчислил към го — каза мрачно Анди, обръщайки се отново към тетрадката си по хирагана. — Изчислил съм, че ми остават още четири лета в ада, във възможно най-лошия случай — три, ако татко ми позволи да постъпя рано в колеж, още на шестнайсет години. Две, ако събера сили в единайсети клас да се включа в онази лятна програма на Планинското училище, където се изучава органично фермерство. А след това никога вече няма да стъпя на лодка.

— За съжаление е трудно да се разговаря с нея по телефона — каза Хоуби. — Не бях преценил това. Тя изобщо не се чувства добре.

— Не се чувства добре? — повторих. Бе минала само седмица, и макар да не бях имал предвид да посетя отново Хоуби, по някакъв начин отново се бях озовал тук: седях на масата в неговата кухня и ядях втора порция от нещо, което на пръв поглед ми бе заприличало на буца черна пръст, извадена от саксия, а всъщност беше изключително вкусна смес от джинджифил и смокини, с бита сметана и дребни, горчиви късчета портокалова кора отгоре.

Хоуби потри очи. Когато пристигнах, той поправяше някакъв стол на приземния етаж.

— Това ужасно ме тормози — каза той. Косата му беше вързана, за да не пада по лицето му; очилата му висяха на верижка на шията. Под черната работна престилка, която бе свалил и окачил на една кука, носеше стари кадифени панталони с петна от восък и разтворител, и излиняла от пране памучна риза с навити над лактите ръкави. — Маргарет казва, че плакала три часа без прекъсване след разговора ни по телефона в неделя.

— Но защо просто да не се върне?

— Честно казано, иска ми се да знаех как да променя нещата към по-добро — каза Хоуби. Така, както седеше, мрачен, но с вид на човек, който си разбира от работата, с отпусната на масата възлеста бяла ръка, нещо в стойката му ми напомняше на кротък товарен кон, или може би на работник в кръчмата в края на дълъг ден. — Мина ми през ума да се кача на самолета и да отида да я видя, но Маргарет не иска. Казва, че тя нямало да свикне истински с новото място, ако аз се въртя около нея.

— Струва ми се, че въпреки това трябва да отидете.

Хоуби повдигна вежди.

— Маргарет е наела терапевт — много прочут, доколкото разбирам, който използва коне в лечението на деца с тежки травми. Да, Пипа наистина обича животни, но дори да беше напълно здрава, надали ще иска постоянно да бъде на открито и да язди. По-голямата част от живота си е прекарала, заета с уроци по музика и в зали за репетиции. Маргарет говори много ентусиазирано за музикалната програма на тяхната църква, но един любителски детски хор трудно би привлякъл вниманието на Пипа.

Побутнах настрана чинията, остъргана до блясък.

— А защо Пипа не я познава отпреди? — попитах плахо и когато той не отговори, допълних: — Нещо свързано с пари ли е?

— Не съвсем. Или може би… да, прав си. Парите винаги имат някаква роля. Разбираш ли — той се приведе напред, подпрял големите си, изразителни ръце на масата, — бащата на Уелти имаше три деца. Уелти, Маргарет, и майката на Пипа, Джулиет. И трите от различни жени.

— О!

— Уелти беше най-големият. Искам да кажа… човек би си казал — първороден син, нали така? Но се разболял от туберкулоза на гръбначния стълб на шестгодишна възраст, когато родителите му били в Асуан — бавачката не преценила колко тежко е състоянието му, и го отвели в болница прекалено късно — бил много умно момче, доколкото съм чувал, а и представителен, но старият господин Блакуел не понасял прояви на слабост и болнавост. Отпратил го в Америка да живее при роднини, и практически дори не си спомнял за него.