Дона Тарт - Щиглецът

— Аз… — бях обзет от ужас. Замаян, вдигнах инстинктивно ръка, за да изтрия целувката — но тази не беше влажна или отблъскваща, чувствах как топлината й се отпечатва и на опакото на ръката ми.

— Не искам да заминаваш.

— И аз не искам.

— Помниш ли, че си ме виждала?

— Кога?

— Точно преди…

— Не.

— Аз те помня — казах. По някакъв начин ръката ми бе стигнала до бузата й, аз я отдръпнах несръчно и си наложих да я прибера, свих я в юмрук и почти седнах върху нея. — Аз бях там — в този момент осъзнах, че Хоуби стои на вратата.

— Здравей, моя стара любов — макар че топлината в гласа му бе насочена предимно към нея, чувствах, че малка част от нея включва и мен. — Нали ти казах, че ще дойде пак.

— Каза! — тя отново се надигна в леглото. — И той дойде.

— Е, ще се вслушваш ли в думите ми друг път?

— Аз те слушах . Само че не ти вярвах .

Долният край на едно тънко перде галеше перваза на прозореца. Чувах далечната песен на уличното движение. Докато седях там, на ръба на леглото й, ми се струваше, че съм се озовал в онзи полубуден миг между съня и дневната светлина, в който всичко се слива и смесва, непосредствено преди да се промени, всичко се сливаше в една подвижна, еуфорична картина: дъждовната светлина, седналата в леглото Пипа и Хоуби на прага, и нейната целувка (със специфичния вкус на близалката, която сега предполагам, че е съдържала морфин), която още лепнеше по устните ми. И все пак, не съм сигурен, че дори морфинът може да бъде обяснение за моята зашеметеност в онзи миг, когато се оставях с усмивка да бъда обгърнат от щастие и красота. Замаяни, двамата се сбогувахме (нямаше обещания да си пишем; тя все още не беше достатъчно добре, за да пише) и после аз се озовах в коридора, където беше медицинската сестра, а леля Маргарет говореше на висок глас, който будеше у мен притеснение, чувствах успокояващата ръка на Хоуби на рамото си, силното му, вдъхващо доверие присъствие, подобно на котва, което ми напомняше, че всичко е наред. Не бях чувствал подобно докосване, откакто бе загинала майка ми — приятелска опора посред поредица смущаващи събития — и като бездомно куче, търсещо обич, аз почувствах някаква коренна промяна в привързаностите си, дълбоко, просмукващо се в кръвта ми, внезапно убеждение, че това място е добро, на този човек мога да разчитам, да му се доверя, никой няма да ми причини зло тук ; убеждение, което ме накара да се просълзя за свой срам.

— О — възкликна леля Маргарет, — плачеш ли? Виждате ли? — обърна се тя към младата медицинска сестра (която кимаше усмихнато в желанието си да й се понрави, очевидно омагьосана от нея). — Колко е сладък! Тя ще ти липсва, нали? — Усмивката й беше широка, уверена, израз на нейната убеденост в собствената си правота. — Трябва да ни дойдеш на гости, задължително . Винаги се радвам на гости. Родителите ми… те имаха една от най-големите къщи в Тексас, строена в стила от епохата на Тюдорите…

И тя продължи да дърдори дружелюбно като папагал. Но моята привързаност беше насочена другаде. А целувката на Пипа — с онзи странен, горчиво-сладък вкус — беше с мен по целия път обратно към Горен Манхатън, докато се полюшвах сънливо в автобуса, във властта на разтапящо очарование и скръб, на болка, сияйна като звездите, която ме издигаше като хвърчило над бруления от вятъра град: главата ми се рееше в дъждовните облаци, сърцето ми се издигаше към небесата.

Мисълта за нейното заминаване ми беше ненавистна. Не исках да мисля за това. В деня, когато тя заминаваше, се събудих дълбоко угнетен. Взирайки се в синьочерното небе, надвиснало заплашително над Парк Авеню, мътно небе, като извадено от картина с изображение на Голгота, си я представях как гледа същото небе през прозореца на самолета; и — докато двамата с Анди вървяхме към автобусната спирка, сведените очи и мрачното настроение на хората по улицата сякаш отразяваха и увеличаваха тъгата ми заради нейното заминаване.

— Е, Тексас е скучен, няма спор — каза Анди между две кихавици; очите му бяха зачервени и сълзяха от полена, така че сега той приличаше дори повече от обикновено на лабораторна бяла мишка.

— Бил ли си там?

— Да — в Далас. Чичо Хари и леля Тес живяха там известно време. Няма какво да се прави, освен да ходиш на кино, и не може да отидеш никъде пеш, все някой трябва да те закара. Освен това имат гърмящи змии, а също и смъртно наказание, струва ми се, което според мен е примитивно и неетично в деветдесет и девет процента от случаите. Но за нея там вероятно ще е по-добре.