Дона Тарт - Щиглецът

— Знам. Той ми каза.

— Ужасно е. Не искам да заминавам — тя излъчваше солено ухание на лекарства и още нещо, нещо подобно на чая от лайка, който мама купуваше от „Грейсис“, нещо сладко и тревисто.

— Тя изглежда симпатична — казах предпазливо, — сигурно наистина е така.

— Сигурно — повтори тя мрачно, плъзгайки пръст по покривката на леглото. — Говореше нещо за басейн. И за коне.

— Ще бъде забавно.

Тя примигна объркано.

— Може би.

— Яздиш ли?

— Не.

— Нито пък аз. Но мама яздеше. Обичаше коне. Винаги спираше при конете от екипажите в Сентръл Парк Саут и им говореше. Изглеждаше… — чудех се как да го изразя — изглеждаше, като че ли те й отговарят. Обръщаха глави, макар и с наочници, натам, където вървеше тя.

— И твоята майка ли е мъртва? — попита тя плахо.

— Да.

— Моята майка е мъртва от… — тя помълча замислено — не помня откога. Почина след пролетната ми ваканция, така че пролетната ми ваканция се събра с още една седмица, през която бях освободена от училище. Щеше да има излет до Ботаническата градина през тази седмица, а аз не можах да отида. Тя ми липсва.

— От какво умря?

— Беше болна. И твоята майка ли беше болна?

— Не. Беше нещастен случай. — После, понеже не ми се искаше да се спираме задълго на тази тема, продължих: — Така или иначе, майка ми обичаше коне. Когато била малка, имала кон, който понякога се чувствал самотен, разбираш ли, идвал до къщата и промушвал главата си през прозореца, за да види какво става.

— Как се е казвал?

— Пейнтбокс 42 42 (англ.) кутия с бои — Б.пр. .

Обичах разказите на майка ми за конюшните в Канзас: за бухалите и прилепите, които живеели високо на подпокривните греди, за цвилещите и пръхтящи коне. Знаех имената на всички коне и кучета, които бе имала като дете.

— Пейнтбокс! Шарен ли е бил?

— Бил е на някакви петна. Виждал съм го на снимка. Понякога — през лятото — идвал и надничал, когато тя спяла следобед. Знаеш ли, чувала дишането му през завесите.

— Толкова хубаво звучи! Обичам коне. И все пак…

— Какво?

— Бих предпочела да остана тук! — изведнъж тя се насълзи. — Не разбирам защо трябва да заминавам.

— Трябва да им кажеш, че искаш да останеш.

Кога ръцете ни бяха започнали да се докосват? Защо ръката й беше толкова гореща?

— Но аз им казах! Всички смятат, че там ще е по-добре за мен.

— Защо?

— Не знам защо — отвърна тя нацупено. — Било по-спокойно, така казват. Но аз не обичам тишината, обичам да има много неща за чуване.

— И мен ще ме накарат да замина.

Пипа се надигна на лакът.

— Не! — възкликна тя стреснато. — Кога?

— Не знам. Скоро, предполагам. Трябва да отида да живея с баба си и дядо си.

— О — каза тя с копнеж, и се отпусна обратно на възглавницата. — А аз нямам баби и дядовци.

Сплетох пръсти с нейните.

— Моите не са особено симпатични.

— Съжалявам.

— Няма защо — отвърнах с възможно най-спокоен тон, макар сърцето ми да биеше така силно, че чувствах пулса във връхчетата на пръстите си. Ръката й в моята беше мека като кадифе, гореща като от треска, и съвсем леко влажна.

— Нямаш ли други роднини?

Очите й бяха толкова тъмни в слабата светлина, идваща от прозореца, че изглеждаха черни.

— Не. Или… — Дали баща ми влизаше в сметката? — Не.

Последва дълго мълчание. Все така бяхме свързани чрез слушалките — едната в нейното ухо, другата — в моето. Песен на раковини. Ангелски хорове и бисери. Внезапно всичко бе забавило ход; сякаш бях забравил как да дишам; непрекъснато затаявах дъх, а после издишвах накъсано и прекалено шумно.

— Каква каза, че е тази музика? — попитах, просто за да кажа нещо.

Тя се усмихна сънливо и посегна към една заострена, неапетитна на вид близалка, която лежеше върху станиолената си обвивка на нощното шкафче.

— Палестрина — каза тя през близалката, която бе пъхнала в устата си. — Тържествена литургия. Или нещо подобно. Те много си приличат.

— Харесваш ли я? — попитах. — Леля ти?

Тя ме гледа в продължение на няколко дълги мига. После остави внимателно близалката обратно върху опаковката и каза:

— Изглежда симпатична. Така ми се струва. Само че всъщност аз не я познавам. Това е някак странно.

— Но защо? Защо трябва да заминеш?

— Нещо свързано с пари. Хоуби не може да направи нищо — той не ми е истински чичо. Тя го нарича „измислен чичо“.

— Иска ми се той да ти беше истински чичо — казах аз. — Искам да останеш.

Внезапно тя седна в леглото, обви ме с ръце и ме целуна; изведнъж цялата кръв се оттече от главата ми, бързо и стремително, като че ли падах от скала.