Дона Тарт - Щиглецът

— Виж какво — казах на Анди няколко дни по-късно, когато излизахме от „Старбъкс“ след училище, — може ли да ме прикриваш днес следобед?

— Разбира се — каза Анди и отпи лакомо от кафето си. — За колко време?

— Не знам — в зависимост от това колко време щеше да ми отнеме прехвърлянето на Четиринайсета улица, пътят до центъра можеше да отнеме четиридесет и пет минути; с автобус, в работен ден, можеше да ми отнеме и по-дълго време. — Около три часа?

Той направи гримаса; ако майка му беше у дома, щеше да задава въпроси.

— Какво да й кажа?

— Кажи, че е трябвало да остана до късно в училище, нещо подобно.

— Ще реши, че си оплескал нещо.

— На кого му пука?

— Е, да, но не ми се иска да се обади в училище, за да провери.

— Кажи, че съм отишъл на кино.

— Тогава ще попита защо не съм отишъл и аз. Защо да не кажа, че си в библиотеката?

— Звучи доста тъпо.

— Така да бъде, ами да й кажем тогава, че имаш някаква страшно спешна уговорка с онзи човек от социалните служби, който отговаря за теб. Или че си се отбил да удариш два „Олд Фешънд“ 39 39 Коктейл от бърбън и „Ангостура битър“. — Б.пр. в бара на „Фоур Сийзънс“ 40 40 Луксозен хотел в Манхатън. — Б.пр. .

Имитираше баща си, изглеждаше толкова убедително, че се разсмях.

— Fabelhaft 41 41 (нем.) фантастично — Б.пр. — отвърнах с гласа на господин Барбър. — Много смешно, няма що.

— Централната сграда е отворена довечера до седем — отвърна той с безизразния си, глух глас. — Но не е необходимо да знам дали си отишъл там или в някой от клоновете, забравил си да споменеш.

Вратата се отвори по-бързо, отколкото бях очаквал, в момента, когато се взирах надолу по улицата и мислех за нещо. Този път той беше добре избръснат, миришеше на сапун, дългата му коса беше спретнато сресана назад и прибрана зад ушите; и беше облечен също така впечатляващо, както господин Блакуел, когато го бях видял.

Той повдигна вежди, очевидно се изненада да ме види.

— Здравей!

— В неподходящ момент ли идвам? — попитах, хвърляйки поглед към снежнобелия маншет на ризата му, на който имаше бродиран миниатюрен монограм в китайско червено — печатни букви, но толкова дребни и стилизирани, че бяха почти невидими.

— Съвсем не. Всъщност, надявах се да се отбиеш — носеше червена вратовръзка с бледожълти шарки; черни обувки с връзки; и прекрасно скроен тъмносин костюм. — Моля, заповядай!

— Да не би да отивате някъде? — попитах, оглеждайки го плахо. С костюма изглеждаше като съвсем различен, не толкова объркан и меланхоличен, по-уверен в себе си — не като онзи Хоуби, който помнех от първото си посещение, раздърпан, с вид на красива, но занемарена бяла мечка.

— Ами… да. Но не веднага. Честно казано, в момента нещата при нас са пообъркани. Но това няма значение.

Какво ли означаваше това? Влязох вътре подир него — през подобната на джунгла работилница, между краката на маси и столовете с оголени пружини — и нагоре, през мрачната дневна, до кухнята, където териерът Козмо сновеше неспокойно напред-назад и скимтеше, а ноктите му потракваха по плочите. Когато влязохме, той отстъпи назад и ни изгледа нападателно.

— Защо той е тук? — попитах и коленичих, за да го погаля, но отдръпнах ръка, когато той трепна и отскочи.

— Мхм? — каза Хоуби. Като че ли нещо друго ангажираше мислите му.

— Козмо. Вече не иска ли да бъде с нея?

— О! Това е заради леля й. Тя не иска той да бъде там — Хоуби пълнеше чайника на умивалника; и — забелязах — чайникът трепереше в ръцете му, докато го правеше.

— Леля й?

— Да — каза той и сложи чайника да кипне, после се наведе и почеса кучето. — Горката малка животинка, не знаеш защо стана така, нали? Маргарет има много категорични възгледи по въпроса за кучета в стаята на болен. Несъмнено е права. Но сега ти си тук — каза той, поглеждайки през рамо със странно оживление. — Пипа не е преставала да говори за теб от последния път, когато беше тук.

— Наистина ли? — попитах възторжено.

— „Къде е онова момче?“, „Тук имаше едно момче“. Вчера ми казваше, че ще дойдеш и хоп! — каза той, със сърдечен, младежки смях, — ето, че ти дойде — изправи се с пукащи колене и избърса неравното си бяло чело с опаката страна на китката си. — Ако почакаш, ще можеш да влезеш при нея, за да я видиш.

— Как е тя?

— Много по-добре — каза той отривисто, без да ме погледне. — Много неща се случиха. Леля й ще я отведе в Тексас.