Дона Тарт - Щиглецът

Спогледахме се. Не бяхме завършили разговора си; имаше още толкова много неща за казване.

Отново се разнесе звън. В дъното на коридора се разлая кучето.

— Подранила е — каза Хоуби — и тръгна забързано напред, а по лицето му се изписа потиснатост.

— Може ли да дойда пак? За да я видя?

Хоуби спря. Изглеждаше ужасен, че изобщо ми е дошло на ум да питам.

— Но разбира се, че може да дойдеш — каза той. — Моля те, ела пак…

Отново звънецът.

— Когато пожелаеш — каза Хоуби. — Моля те. Винаги ще се радваме да те видим.

— Е, какво стана там? — попита Анди, докато се преобличахме за вечеря. — Странно ли беше?

Плат си беше тръгнал с влака обратно за училище; госпожа Барбър беше на вечеря с управителния съвет на някаква благотворителна организация; а господин Барбър щеше да води нас, останалите, на вечеря в яхтклуба (ходехме там единствено през вечерите, когато госпожа Барбър имаше някакъв друг ангажимент).

— Този човек познава майка ти.

Анди, който завързваше връзката си, направи гримаса: всички познаваха майка му.

— Беше малко странно — допълних аз. — Но стана добре, че отидох. Заповядай — казах и бръкнах в джоба си, — благодаря ти за телефона.

Анди прегледа съобщенията, после изключи телефона и го пъхна в джоба си. После спря, все още с ръката в джоба, и вдигна очи нагоре, не право към мен.

— Знам, че се чувстваш зле — каза той неочаквано. — Съжалявам, че сега всичко около теб е толкова ужасно.

Гласът му — безизразен като запис на телефонен секретар — ми попречи за миг да осъзная смисъла на думите му.

— Тя беше ужасно мила — продължи той, все така без да ме поглежда. — Искам да кажа…

— Ами… да — отвърнах; не ми се искаше да продължавам този разговор.

— Искам да кажа, и на мен ми липсва — каза Анди и срещна погледа ми с малко уплашено изражение. — Никой от хората, които познавам, не беше умирал досега. Е, да, дядо ми, Ван дер Плейн. Но не и човек, когото съм харесвал.

Не казах нищо. Майка ми винаги бе имала слабост към Анди, търпеливо го разпитваше за домашната му метеорологична станция и се шегуваше с него за постиженията му в играта „Бойно поле Галактика“, докато цялото му лице не пламнеше от удоволствие. Млада, духовита, сърдечна, винаги готова да се забавлява, у нея имаше всичко, което липсваше у собствената му майка: майка, която хвърляше фрисби заедно с нас в парка, разговаряше с нас за филми със зомбита и ни позволяваше да се търкаляме в събота сутрин в леглото й, където ядяхме корнфлейкс „Лъки Чармс“ и гледахме анимационни филми; и понякога се дразнех, мъничко, като виждах колко глуповато очарован и възторжен ставаше Анди в нейно присъствие, как ходеше по петите й и дърдореше за четвърто ниво или каквато там игра го вълнуваше в момента, неспособен да откъсне поглед от задника й, когато тя се навеждаше, за да извади нещо от хладилника.

— Тя беше най-готината от всички — каза Анди със своя сякаш долитащ отдалече глас. — Помниш ли как ни заведе с автобуса на онази среща на феновете на филми на ужасите в Ню Джърси? И онзи мазник, Рип, който постоянно се влачеше подир нас, за да я убеди да играе във вампирския му филм?

Разбирах, че намеренията му са добри. Но за мен беше почти непоносимо да говоря за каквото и да било, свързано с майка ми, или за времето ПРЕДИ, затова му обърнах гръб.

— Мисля даже, че той не разбираше нищо от ужаси — продължи Анди с дразнещия си, слаб глас. — По-скоро е бил някакъв фетишист. Всички тези истории с подземията и момичетата, завързани за лабораторни маси ми приличаха на чисто садо-мазо порно. Помниш ли как я молеше да пробва онези вампирски зъби?

— Да. Тогава тя отиде да поговори с охраната.

— Той беше с кожени панталони. И пиърсинг навсякъде. Искам да кажа, кой знае, може и действително да е правел вампирски филм, но си беше пълен извратеняк, забеляза ли? Онази негова гадна усмивчица? И как се опитваше да надникне в деколтето й?

Показах му среден пръст.

— Хайде, да вървим — казах, — гладен съм.

— О, нима?

Бях отслабнал с четири-пет килограма след смъртта на майка ми — достатъчно много, за да започне госпожа Суонсън да проверява теглото ми в кабинета си (нещо, което ме караше да се чувствам много неудобно) — на кантара, който ползваше за момичета с хранителни разстройства.

— Защо, ти не си ли?

— Гладен съм, но бях останал с впечатлението, че пазиш линия. За да ти става роклята за абитуриентския бал.

— Майната ти — казах беззлобно, докато отварях вратата — и се блъснах право в господин Барбър, който бе стоял отпред, трудно бе да се прецени дали се бе канил да почука или бе подслушвал.