Дона Тарт - Щиглецът

Телефонът отново иззвъня с дразнещия си, писклив сигнал.

— О, съжалявам! — казах и бръкнах трескаво в джоба си за него. Съобщението от Анди гласеше: „Просто проверявам да не са те убили!!!!!!!“.

— Извинете — казах и задържах копчето, за да бъда сигурен, — този път наистина го изключих.

Но Хоуби само се усмихна и се взря в чашата си. Дъждът почукваше и се стичаше по стъклото на капандурата, хвърляйки воднисти сенки, които сякаш струяха надолу по стените. Прекалено притеснен, за да кажа нещо, чаках той отново да подхване разговора — а тъй като той не го направи, ние просто си седяхме спокойно, докато аз пиех изстиващия си чай („Лапсанг Сучонг“, с необичаен, опушен аромат), мислех за странния си живот и за мястото, на което се намирах.

После побутнах чинията си настрана.

— Благодаря — казах, както беше редно, а очите ми обхождаха стаята, — беше много вкусно — говорейки (както ми бе станало навик) заради майка си, за в случай, че тя ме чуваше.

— О, каква учтивост! — отвърна той — усмихвайки се не присмехулно, а по начин, който аз възприех като приятелски. — Харесва ли ти?

— Кое?

— Ноевият ковчег — той кимна към бюфета. — Стори ми се, че гледаш натам.

Излъсканите от пипане дървени фигурки на животни (слонове, тигри, бик и крава, зебри, имаше всичко, включително и две мишки) стояха търпеливо и чакаха да се качат.

— Нейни ли са? — попитах, след като известно време бях мълчал очарован; защото животните бяха подредени с такава любов (големите котки не се поглеждаха; паунът беше обърнал гръб на спътницата си, за да наблюдава с възхищение собствения си образ, отразен в тостера), че си я представях как прекарва часове, подреждайки ги, в старанието си да го направи точно както трябва.

— Не — той сключи ръце върху масата, — беше една от първите антики, които купих навремето, преди трийсет години. На един базар за американско фолклорно изкуство. Аз нямам особена слабост към фолклорното изкуство, никога не съм имал — това нещо, което не е и особено доброкачествено, няма нищо общо с другите ми притежания, и все пак нали винаги именно онова, което не хармонира с всичко останало, което не е съвсем както трябва, кой знае защо е най-близо до сърцето?

Избутах стола си назад, не бях в състояние да остана повече на едно място.

— Сега мога ли да я видя? — попитах.

— Ако е будна — той изду устни, — е, не виждам защо не. Но само за минута — имай го предвид. — Когато се изправи, височината на едрата му фигура с приведени рамене ме стъписа отново, сякаш го виждах за първи път. — Освен това те предупреждавам — тя е малко замаяна. О — той се обърна, вече на прага, — и ще е най-добре да избягваш да споменаваш Уелти, ако успееш.

— Тя не знае ли?

— О, да — каза той сухо, — знае, но понякога, когато чуе да се говори за това, се разстройва, пита кога се е случило и защо никой не й е казал.

Когато той отвори вратата, щорите бяха спуснати, затова трябваше да изминат няколко мига, докато очите ми привикнат с мрака — ароматен, ухаещ на парфюм, но в него се просмукваше и мирис на болест и лекарства. Над леглото висеше плакат в рамка — беше от филма „Магьосникът от Оз“. Ароматна свещ гореше треперливо в червена чаша, сред дребни украшения, броеници, нотни листове, изкуствени цветя и стари картички за свети Валентин — заедно с картички с пожелания за бързо оздравяване, на пръв поглед изглеждаха стотици, окачени на панделки, и много сребристи балони, реещи се заплашително под тавана, метални отблясъци играеха по връвчиците им, провиснали надолу като пипала на медузи.

— Имаш гост, Пип — каза Хоуби с висок, жизнерадостен глас.

Видях как завивката се раздвижи. Един лакът се повдигна.

— Ахъм… — измънка сънлив глас.

— Толкова тъмно е тук, мила. Ще ми позволиш ли да дръпна завесите?

— Не, моля те, недей, очите ме болят от светлината.

Беше по-дребна, отколкото я виждах в спомените си, а лицето й — смътно петно в мрака — беше много бяло. Главата й бе обръсната, само една къдрица бе оставена отпред. Докато пристъпвах малко плахо напред, видях на слепоочието й проблясък на метал — първоначално помислих, че е някаква фиба или шнола, докато не различих метални хирургически скоби, поставени над една вдъхваща страх, извита рана над ухото й.

— Чух ви в коридора — каза тя с тих, хрипкав глас, поглеждайки ту мен, ту Хоуби.

— Какво си чула, гълъбче? — попита Хоуби.

— Чух ви да говорите. И Козмо ви чу.

Първоначално не бях забелязал кучето, но после го видях — сив териер, свит на кълбо до нея, сред възглавниците и плюшените играчки. Когато вдигна глава, видях побелялата му муцуна и помътнелите от перде очи, и разбрах, че е много старо.