Дона Тарт - Щиглецът

Хоуби замига бързо.

— Пишеше във вестника — каза той. — Не си ли видял?

— Във вестника?

— В „Таймс“. Не си ли го чел? Не?

— Във вестника е пишело за мен?

— Не, не — отвърна той бързо. — Не точно за теб . За децата, загубили близките си при атентата в музея. Повечето бяха деца на туристи. Имаше едно малко момиченце… почти бебе… дете на латиноамерикански дипломат…

— Какво пишеше във вестника за мен?

Той направи гримаса.

— О, тежкото положение на сирачето… Дама-благотворителка от висшето общество се намесва… такива неща, можеш да си представиш.

Взирах се в чинията си, обзет от неловкост. Сираче? Благотворителност?

— Беше много добре написано. Доколкото разбирам, ти си защитавал единия от синовете й от побойници в училище? — каза той и сведе едрата си посивяла глава, за да срещне погледа ми. — Онова, другото талантливо момче, което било прехвърлено заедно с теб в по-горен клас?

Поклатих объркано глава.

— Моля?

— Синът на Саманта, когото си защитил от група по-големи момчета в училище. Попречил си им да го набият и ти си понесъл ударите, такива неща?

Отново поклатих глава, напълно озадачен.

Той се разсмя.

— Каква скромност! Не бива да се притесняваш.

— Но… но то не беше така — казах объркано. — Тормозеха и биеха и двама ни. Всеки ден.

— Така пишеше във вестника. И това, че си го защитил, изглеждаше още по-впечатляващо. Помниш ли случая със счупената бутилка? — продължи той, защото аз мълчах. — Някой се опитвал да нарани сина на Саманта Барбър със счупена бутилка, и ти…

— О, това ли — казах смутено. — Не беше кой знае какво.

— Порязали теб, когато ти си се опитвал да му помогнеш.

— Не беше така! Кавано нападна и двама ни! На тротоара се търкаляше стъкло от счупена бутилка…

Той отново се разсмя — смях на едър мъж, плътен, грубоват, който беше в дисхармония със старателно култивирания му глас.

— Е, както и да се е случило — каза той, — несъмнено си намерил подслон при интересно семейство.

Изправи се, отиде до един шкаф, извади оттам бутилка уиски и си сипа два пръста в една не много чиста чаша.

— Саманта Барбър не изглежда като възможно най-сърдечната и гостоприемна жена поне не създава такова впечатление — каза той. — И все пак като че ли върши много добри дела, с всички тези фондации и благотворителни инициативи, нали?

Мълчах, докато той прибираше бутилката обратно в шкафа. През капандурата на тавана проникваше бисерносива светлина; ситен дъждец ръсеше по стъклото.

— Ще отворите ли отново магазина? — попитах.

— Ами… — той въздъхна. — Уелти се занимаваше с тази част от бизнеса — беше поел изцяло клиентите и продажбите. Аз… аз съм дърводелец, не съм търговец. Brocanteur, bricoleur 36 36 (фр.) антиквар, майстор-любител. — Б.пр. . Почти не стъпвам там — най-често съм долу, рендосвам и полирам. Сега, когато него го няма… е, всичко ми се струва различно. Обаждат се хора за неща, които е продал, докарват неща, които е купил, а аз не знам, не знам къде е документацията, не знам кое за какво е… има милион неща, за които бих искал да го питам, бих дал всичко, за да поговоря с него поне за пет минути. Особено… е, особено във връзка с Пипа. За лечението й и… така нататък.

— Разбирам — отвърнах, съзнавайки колко неубедително звучаха думите ми. Насочвахме се към притеснителна тема — за погребението на майка ми, продължителни мълчания, неуместни усмивки, тук думите не помагаха.

— Беше очарователен човек. Няма много такива като него. Хората винаги го съжаляваха заради проблема с гърба, но аз не съм срещал друг човек с такова природно предразположение да се чувства щастлив, и разбира се, клиентите го обожаваха… открит, винаги общителен, открай време… „светът няма да дойде при мен“, така казваше винаги, „следователно аз трябва да отида при него“…

Внезапно телефонът на Анди иззвъня; постъпваше някакво съобщение.

Хоуби — който тъкмо вдигаше чашата към устните си — трепна силно.

— Това пък какво беше?

— Момент — казах и бръкнах в джоба си. Съобщението беше от телефона на Фил Лефко, едно от момчетата от класа на Анди по японска култура: „Здрасти, Тио, Анди е, всичко наред ли е?“.

Припряно изключих и тикнах телефона обратно в джоба си.

— Извинете — казах. — Какво казвахте?

— Забравих — той се взря за миг-два в пространството, после поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще го видя отново — той сведе поглед към пръстена. — Това е типично за него — да те помоли да го донесеш тук… да ми го дадеш в ръцете. Аз… е, не казах нищо, но бях убеден, че някой го е откраднал в моргата…