Дона Тарт - Щиглецът

Хоуби се покашля.

— Тя се родила, когато баща им бил шейсетгодишен — каза той тихо. — Бил прекалено възрастен, за да проявява интерес към малко дете, особено като се има предвид, че поначало нямал слабост към деца.

В далечния край на коридора видях открехната врата; той я отвори докрай и застана на прага, взирайки се в мрака. Застанах на пръсти и надникнах иззад него, но той отстъпи назад почти незабавно и затвори вратата, чиято ключалка изщрака.

— Тя ли е там?

Макар че в помещението бе прекалено тъмно, за да се види кой знае какво, бях забелязал недружелюбното проблясване на животински очи, смущаващ зеленикав отблясък в дъното на стаята.

— Не сега.

Говореше толкова тихо, че едва го чувах.

— Какво е това там с нея? — прошепнах, бавейки се умишлено пред вратата — не ми се искаше да се отдалечавам оттук. — Котка ли?

— Куче. Медицинската сестра не одобрява, но тя иска то да спи в леглото й, а честно казано, и няма как да го измъкна оттам — скимти и драска по вратата… Ето, насам.

Вървеше бавно, с пропукващи стави, приведен напред като много старите хора, после бутна една врата и влязохме в претъпкана с вещи кухня, с капандура на тавана и червена готварска печка със заоблени очертания — доматеночервена, с елегантна линия, подобна на космически кораб в рисунка от петдесетте години. По пода имаше купчини книги — сборници с готварски рецепти, речници, стари романи, енциклопедии; по лавиците беше пълно със старинен порцелан, съдовете бяха натъпкани нагъсто, с поне половин дузина различни шарки. Край прозореца до пожарната стълба дървена статуя на светец с избледнели цветове вдигаше ръка за благослов; на бюфета, до сребърния сервиз за чай, рисувани фигурки на животни се редяха две по две, за да влязат в Ноевия ковчег. Но умивалникът беше пълен догоре с чинии, а по плотовете и первазите на прозорците имаше шишенца с лекарства, мръсни чаши, цели преспи от ужасяващо много неотворена поща, и кафяви, увехнали растения в саксии.

Той ме настани край масата, избутвайки встрани сметки за ток и стари броеве от списание „Антик“.

— Чай произнесе той — така, сякаш си припомняше точка от списък с продукти за пазар.

Докато шеташе около печката, аз се взирах в кръговете от кафе върху покривката. Размърдах се неспокойно, избутах стола си назад и започнах да се оглеждам.

— Ъъъ… — казах след малко.

— Да?

— Ще може ли да я видя по-късно?

— Може би — каза той, застанал гърбом към мен. Разбиваше припряно нещо и телта се удряше в порцелановия съд — трак, трак, трак. — Ако е будна. Изпитва много силни болки, а от лекарствата постоянно й се спи.

— Какво се е случило с нея?

— Ами… — тонът му беше въздържан и делови — тъкмо с такъв тон отговарях на хората, които ме разпитваха за майка ми. — Ударена е много силно по главата, има фрактура на черепа, честно казано, беше дълго време в кома, а левият й крак е счупен на толкова много места, че имаше опасност да го загуби. — „Като стъклени топчета в чорап“ — каза той и се засмя невесело. — Така каза лекарят, който гледаше рентгеновите снимки. Счупен на дванайсет места. Пет операции. Миналата седмица — каза той, полуизвърнат към мен — й извадиха пироните, и когато тя помоли да се прибере у дома, й позволиха. С условието поне през известна част от деня за нея да се грижи медицинска сестра.

— Може ли вече да ходи?

— Боже мой, не — отвърна той и взе цигарата, за да си дръпне; по някакъв начин успяваше да готви с едната ръка и да пуши с другата, приличаше на някой капитан на влекач или на готвач в лагер на дървари от старите филми. — Не е в състояние дори да седи повече от половин час.

— Но ще се оправи.

— Е, на това се надяваме — отвърна той, но не изглеждаше особено обнадежден. Знаеш ли какво — той хвърли отново поглед към мен, — като се вземе предвид, че и ти си бил вътре, удивително е, че си добре.

— Ами… — никога не успявах да намеря подходящ отговор, когато хората отбелязваха, както често се случваше, че съм „добре“.

Хоуби се покашля и загаси цигарата.

— Такаа — разкаянието, че ме е засегнал болезнено, бе изписано на лицето му. — Предполагам, че и теб са разпитвали? Криминалистите?

Сведох поглед към покривката.

— Да.

Имах чувството, че колкото по-малко се говори по този въпрос, толкова по-добре би било.

— Е, за теб не знам, но на мен ми се сториха много свестни — и много добре информирани. Има един ирландец — виждал е много такива неща, разказваше ми за куфари-бомби в Англия и на парижкото летище, за някакъв случай с взрив в кафе на открито в Танжер, разбираш ли, дузини мъртви, а човекът, който седял точно до бомбата, изобщо не пострадал. Казваше, че са виждали някои много странни ефекти, особено в по-стари сгради. Затворени пространства, неравни повърхности, светлоотразяващи материали — всичко това можеше да доведе до непредсказуеми последици. Било същото като при акустиката, така каза. Взривните вълни са също като звукови вълни — отскачат и променят посоката си. Понякога се случва да се счупят витрини на мили от взрива. Или пък — той отметна с китка косата, паднала в очите му, — понякога, по-наблизо до взрива, възниква нещо, което той нарече „защитен ефект“. Разни неща много близо до центъра на взрива остават непокътнати — примерно съвсем здрава чаша за чай в къща, взривена от ИРА, такива неща. Разбираш ли, хвърчащите стъкла и отломки убиват повечето хора, и те достигат често много надалеч. Камъче или парче стъкло, летящо с такава скорост, не се различава от куршум.