Дона Тарт - Щиглецът

Беше извадил цигари от джоба на халата си. Запали една с треперещи ръце, после хвърли пакета на японската масичка между двама ни.

— Е? — каза той и размаха ръка, за да пропъди дима, който се издигаше към лицето му. После забеляза, че се взирам в пакета — бяха френски цигари, от онези, които пушеха хората в старите филми.

— Не ми казвай, че и ти искаш да запалиш.

— Не, благодаря — отвърнах след неловко мълчание. Бях почти сигурен, че се шегува — но не напълно.

От своя страна той ме наблюдаваше зорко, примигвайки някак угрижено през цигарения дим, като че ли току-що бе осъзнал нещо важно, свързано с мен.

— Това си ти, нали? — попита той неочаквано.

— Моля?

— Ти си момчето, нали? Момчето, чиято майка е загинала там?

Бях прекалено стъписан, за да отговоря веднага.

— Какво… — започнах. Всъщност исках да кажа „Откъде знаете“, но не бях в състояние да подредя докрай думите си.

Той потри смутено едното си око и внезапно се облегна назад, притеснен като човек, който е разлял питието си на масата.

— Съжалявам. Не се… искам да кажа… не се изразих както трябва. Господи? Аз съм… — направи неясен жест, сякаш искаше да каже „изтощен съм, не мога да мисля свързано“.

Извърнах глава, което не беше много възпитано — зашеметен от нежелано надигане на емоции, от което чак ми призля. Откакто майка ми загина, почти не бях плакал, и със сигурност не и пред друг човек — не плаках дори на мемориалната служба, по време на която хора, които едва я познаваха (а някои, като например Матилд, бяха превръщали живота й в ад) хлипаха и бършеха носовете си с кърпички около мен.

Той забеляза, че съм разстроен; понечи да каже нещо, после се отказа.

— Ял ли си? — попита неочаквано.

Бях прекалено учуден, за да отговоря. Храната бе последното, за което бих се сетил в момента.

— Аха, така и предположих — каза той и се изправи, а ставите на дългите му крака изпукаха. — Хайде да видим дали няма да успеем да забъркаме нещо.

— Не съм гладен — отвърнах, което прозвуча така грубо, че веднага съжалих. От смъртта на майка ми насам имах чувството, че единственото, за което мислят хората около мен, е да ме тъпчат с храна.

— Не, не, разбира се, че не си — той пропъди със свободната си ръка един облак цигарен дим. — Но ела с мен, моля те. Достави ми това удоволствие. Не си вегетарианец, нали?

— Не! — заявих засегнато. — Откъде ви хрумна?

Той се изсмя — кратко, рязко.

— Спокойно! Много от приятелите й са вегетарианци, тя също.

— О! — отвърнах едва чуто, а той сведе бавно към мен развеселения си поглед, внезапно станал по-оживен.

— Е, за твое сведение и аз не съм вегетарианец — продължи той. — Не възразявам да ям всякакви смешни и странни неща. Така че според мен ще се справим.

Той бутна една врата, която се отвори и аз го последвах по един коридор, чиито стени бяха отрупани с потъмнели огледала и стари картини. Макар че той вървеше бързо пред мен, аз бях обзет от желанието да се бавя и се заглеждах: семейни портрети, бели колони, веранди и палмови дървета. Игрище за тенис; персийски килим, проснат на морава. Прислужници с бели шалвари, със сериозни изражения, строени в редица. Погледът ми спря на фотография на господин Блакуел — изглеждаше достолепен с орловия си нос, елегантно облечен в бяло, леко изгърбен дори на млади години; стоеше облегнат на каменна стена край море, в някаква местност с палми, а до него — седнала отгоре на стената, с ръка на рамото му, така че изглеждаше с една глава по-висока от него — беше Пипа, още толкова малка, че сигурно е ходела на детска градина. Колкото и мъничка да беше тя, приликата беше ясно забележима: цветът на кожата, очите, главата, все така леко наклонена на една страна и косата — червена като неговата.

— Това е тя, нали? — попитах — и в същия миг осъзнах, че няма как да е тя. Тази снимка, с избледнели цветове, на която хората бяха облечени по отдавна отминала мода, бе правена много преди аз да се родя.

Хоуби се обърна и се върна, за да погледне.

— Не — каза той тихо, сключил ръце зад гърба си. — Това е Джулиет, майката на Пипа.

— Къде е тя?

— Джулиет ли? Мъртва е. Рак. Миналия май се навършиха шест години, откакто почина — и после, сякаш осъзнал, че думите му са прозвучали прекалено сухо, допълни: — Уелти беше по-големият брат на Джулиет. Всъщност полубрат. Един и същ баща — различни жени — той беше трийсет години по-възрастен от нея. Но я отгледа като собствено дете.

Пристъпих напред, за да погледна по-отблизо. Тя се беше облегнала на него, притиснала мило буза в ръкава му.