Дона Тарт - Щиглецът

Загрижеността му ме смути. Стоях, обзет от неловкост, в застиналия, претъпкан с антики мрак и не знаех какво да кажа.

Той сякаш също не намираше какво да каже; отвори уста, после я затвори; после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си. Изглеждаше някъде между петдесет и шейсетгодишен, зле избръснат, свенливото му, приятно лице с едри черти не беше нито красиво, нито грозно — човек, който винаги щеше да стърчи над повечето други мъже в помещението, но неясно защо изглеждаше болнав, сякаш се потеше, а тъмните кръгове под очите му и бледността ме караха да си спомням за йезуитските мъченици от стенописите в църквите, които бях виждал по време на училищната ни екскурзия до Монреал: едри, смъртнобледи европейци с интелигентни черти, пленявани и изгаряни на клади в поселищата на хуроните.

— Съжалявам, при мен е малко разхвърляно… — той се озърташе объркано, настоятелно, без да спира погледа си никъде, така се озърташе майка ми, когато не можеше да намери нещо. Гласът му беше дрезгав, но култивиран — така говореше моят учител по история, господин О’Ший, който бе израснал в бедняшки квартал на Бостън, а после бе завършил Харвард.

— Мога да дойда друг път. Ако така ще е по-удобно.

Чул думите ми, той ме погледна с лека уплаха и каза:

— Не, не — копчетата на ръкавелите му се бяха измъкнали, маншетите на ризата висяха отворени, захабени около китките. — Дай ми само малко време да се посъвзема, извинявай… ето — каза той объркано и отметна един сив кичур от лицето си, — готово.

Насочваше ме към едно тясно, твърдо на вид канапе с извити подлакътници и резбована облегалка. Но то бе отрупано с възглавници и одеяла, и сякаш двамата забелязахме едновременно, че заради разбърканите постелки на него нямаше да е удобно да се седи.

— О, съжалявам — измърмори той, отстъпвайки така рязко назад, че едва не се сблъскахме, — разположил съм се тук, както виждаш, не е най-удобното решение на света, но се налага да се примиря, защото не чувам добре покрай работата си…

Той се обърна (така че не успях да чуя края на думите му), заобиколи една книга, която лежеше отворена, с корицата нагоре, на килима, и една чаена чаша с кафяви кръгове в нея, и ми предложи да седна вместо това на едно кресло с богата тапицерия, с набори и плисета, с ресни и сложно капитонирана седалка — по-късно разбрах, че било турско — той беше един от малцината в Ню Йорк, които все още знаеха как да правят подобна тапицерия.

Бронзови статуи с криле, сребърни дрънкулки. Потънали в прах сиви щраусови пера в сребърна ваза. Приседнах плахо на ръба на креслото и се озърнах. Предпочитах да стоя прав, така щеше да бъде по-лесно да си тръгна.

Той се приведе напред, сключил ръце между коленете си. Но вместо да проговори, само се взря в мен и зачака.

— Аз съм Тио — започнах припряно след проточилото се прекалено дълго мълчание. Лицето ми гореше така, сякаш всеки момент щях да избухна в пламъци. — Тиодор Декър. Всички ми казват Тио. Живея в Горен Манхатън — добавих колебливо.

— Е, аз съм Джеймс Хобарт, но всички ми казват Хоуби — погледът му беше тъжен, обезоръжаващ. — Живея в Долен Манхатън.

Объркан, отклоних поглед, не можех да разбера шегува ли се или не.

— Съжалявам — той притвори за миг очи, после ги отвори отново. — Не ми обръщай внимание. Уелти — той хвърли поглед към пръстена в шепата си — беше мой бизнес-партньор.

Беше? Часовникът с циферблат, показващ фазите на луната — бръмчащ, със зъбчати колела, вериги и тежести, съоръжение, достойно за капитан Немо — изгъргори шумно в тишината, преди да отмери четвърт от часа.

— О — казах, — аз просто… Мислех…

— Не. Съжалявам. Не знаеше ли? — попита той, взирайки се внимателно в мен.

Отвърнах очи. Едва сега осъзнавах колко много съм се надявал да видя отново стареца. Въпреки онова, което бях видял — което знаех — аз някак бях съумял да храня детинската надежда, че е оживял по някакво чудо, като в някой телевизионен сериал, когато след рекламите се оказва, че жертвата на убиеца е оцеляла и се възстановява на спокойствие в болницата.

— А откъде имаш това?

— Моля? — попитах стреснато. Бях забелязал, че часовникът изобщо не е нагласян: десет сутринта или десет вечерта, във всеки случай беше много далеч от точния час.

— Каза, че той ти го е дал?

Понаместих се смутено.

— Да. Аз… — шокът от смъртта му ме връхлетя наново, като че ли още веднъж не бях оправдал очакванията му и преживявах отново събитията, но в съвсем различен аспект.