Дона Тарт - Щиглецът

„Хобарт и Блакуел. Позвъни на зеления звънец.“

Звънец ли? Нямаше звънец; входът към магазина беше скрит зад желязна порта. Отидох до съседния вход — номер 12, скромна жилищна сграда — после се върнах към номер 8, една от старите нюйоркски кооперации от кафеникав камък. Там отпред имаше малка площадка със стълба към първия етаж, но този път видях и нещо, което не бях забелязал преди: тесен вход, сгушен между номер осем и номер десет, полускрит от наредените пред него старомодни тенекиени кофи за боклук. Четири-пет стъпала водеха надолу към някаква анонимна врата на около три фута под нивото на тротоара. Нямаше нито табела, нито надпис, но погледът ми беше привлечен от проблясъка на ярък жълтозелен цвят — беше късче зелен изолирбанд, залепено до едно копче на стената.

Слязох по стълбите; натиснах звънеца и продължих да го натискам, трепвайки от разнеслия се истеричен звън (от който ми се прииска да си плюя на петите), поемайки си дълбоко дъх, за да си вдъхна смелост. После — така внезапно, че аз отскочих назад стреснато — вратата се отвори, и аз видях пред себе си един едър човек, какъвто съвсем не бях очаквал да видя тук.

Беше висок към метър и деветдесет: измършавял, но с благородна линия на челюстта и масивно телосложение; нещо у него ми напомняше на снимките на ирландски поети и боксьори, висящи по стените на една кръчма в центъра, където баща ми обичаше да пие. Косата му беше почти напълно посивяла и се нуждаеше от подстригване, кожата му имаше нездрав белезникав цвят, а под носа му имаше тъмноморави сенки, толкова дълбоки, че сякаш носът му бе счупен. Върху дрехите си бе навлякъл пищен халат с индийски десен и копринени ревери, който стигаше почти до глезените му и падаше на богати дипли около тялото му — такава дреха би могъл да носи главният герой в някой филм от трийсетте години: поизлиняла, но все пак впечатляваща.

Бях толкова стъписан, че изгубих дар-слово. Той съвсем не проявяваше нетърпение, даже напротив. Гледаше ме безизразно със своите очи с потъмнели клепачи, очаквайки да кажа нещо.

— Извинете… — преглътнах; гърлото ми беше пресъхнало. — Не искам да ви безпокоя…

Той примигна кротко в настъпилото мълчание, сякаш искаше да каже, че ме разбира отлично, и че през ум не би му минало да предположи нещо подобно.

Порових в джоба си; извадих пръстена, поставих го на дланта си и му го показах. Едрото, бледо лице на мъжа застина. Гледаше ту мен, ту пръстена.

— Откъде имаш това? — попита той.

— Той ми го даде — отвърнах аз. — Каза ми да го донеса тук.

Човекът стоеше и ме гледаше вторачено. За миг очаквах да каже, че не разбира за какво говоря. После той отстъпи безмълвно назад и отвори вратата:

— Аз съм Хоуби — каза той, когато се поколебах. — Заповядай.

Безкрайно море от позлата, проблясваща в лъчите, които нахлуваха косо през покритите със слой прах витрини: позлатени купидони, позлатени скринове и лампиони, и — смесваща се с мириса на старо дърво — остра миризма на терпентин, блажна боя и лак. Последвах го през работилницата, по една изметена пътечка сред стърготините, покрай табла с дупки за кукички, разглобени на части столове и маси, обърнати нагоре с краката, завършващи с резбовани лапи на хищник. Макар и едър, мъжът се движеше гъвкаво, „като танцьор“, би казала майка ми, стойката му създаваше впечатлението, че се плъзга напред без всякакво усилие. Свел очи към петите на обутите му в пантофи крака, аз го последвах по едно тясно стълбище, което ни отведе в мрачна стая, чийто под бе плътно застлан с килими, тук имаше черни вази на пиедестали, а завеси с пискюли не допускаха вътре слънчевите лъчи.

В мълчанието почувствах как сърцето ми изстива. Мъртви цветя гниеха в масивните китайски вази, цареше тежката атмосфера на помещение, което дълго е стояло затворено: въздухът бе толкова застоял, че едва можеше да се диша, също толкова задушно беше и в нашия апартамент, когато госпожа Барбър ме бе завела на Сътън Плейс, за да си взема нещата, които ми бяха необходими. Тази застиналост ми беше позната; така едно жилище се затваря в себе си, когато някой умре.

Внезапно ми се прииска да не бях идвал. Но мъжът — Хоуби — сякаш долови опасенията ми, защото се обърна съвсем внезапно. Макар да не беше млад, в лицето му се бе съхранило нещо момчешко: очите му, по детски сини, бяха ясни и някак учудени.

— Какво става? — попита той, после добави: — Добре ли си?